Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Джулиън скочи на крака.

— Трябва да ги последваме…

— Не можем — прошепна Ема. — Действието на отварата отминава. Виж. Червената светлина вече угасва.

Джулиън сведе поглед надолу. Аленото сияние над сърцето му сега приличаше на тлеещ въглен.

Стражите бяха обградили Анабел и Аш и ги съпроводиха навън от Залата. Ема улови Джулиън за ръка и двамата изпълзяха иззад камъните.

Стражите прекрачваха прага на арката заедно с Анабел и Аш. За миг Ема и Джулиън спряха в средата на тронната зала, пред очите на краля.

Той се взираше право напред. В недокоснатата половина на лицето му на Ема й се стори, че зърва късче от Кийрън… Кийрън, разсечен през средата, половината от него — изтезавана и нечовешка.

Усети как ръката на Джулиън се сключи по-здраво около нейната. Всяко нервно окончание в тялото й крещеше, че кралят може да ги види, че всеки момент ще повика стражите си, че ще умрат, преди да е успяла дори да вдигне оръжие.

Каза си, че поне ще се опита да забие камата си в сърцето на краля, преди да умре.

Джулиън подръпна пръстите й. Колкото и да бе невероятно, в другата си ръка държеше картата, посочи с брадичка към арката, през която бяха изчезнали Аш и Анабел.

Не им оставаше време и те изскочиха през свода.

Нямаше смисъл от съпротива, имаше поне по трима елфически стражи от двете му страни, хватката им около ръцете му беше безмилостна. Влачеха го през веселието, все още замаян от отварата в кръвта си. От двете му страни се извисяваха фигури: въртящи се, танцуващи фигури, неясни, сякаш видени през призмата на стъклена капка. Кралят на котките, гледащ го с проблясващи жълти очи. Редица коне, изправени на задни крака, за да се отдръпнат от искрите на огън.

Не можеше да види Кийрън, който бе някъде зад него. Чуваше как стражите му крещят, виковете им бяха почти удавени в музика и смях. Кийрън. Кристина. Сърцето му беше студен възел от страх за двамата, докато го блъсваха през мръсна локва и нагоре по няколко дървени стъпала.

Завеса от кадифен балдахин го плесна през лицето и той изпръхтя, при което стражът, който го държеше, се разсмя. Почувства ръце на кръста си — някой разкопчаваше колана с оръжията му. Изрита инстинктивно и беше блъснат на пода.

— На колене, мръсен мелез — сопна се един от стражите.

Пуснаха го и Марк остана коленичил там, където беше паднал, с туптящи от ярост гърди. Двама стражи стояха зад него, насочили копия към тила му. На няколко крачки от там, Кийрън беше в същото положение, от устната му капеше кръв, лицето му беше разкривено в яростна гримаса.

Намираха се в шатрата на Обан. Стените бяха покрити с тежко кадифе, подът — със скъпи килими, изпотъпкани и изкаляни от безброй тежки обувки. Върху дървени маси имаше дузини полупразни винени бутилки, някои бяха паднали и се бяха разлели, изпълвайки стаята с вонята на алкохол.

— Я виж ти — разнесе се провлачен глас и Марк вдигна очи.

Пред тях имаше диван от червено кадифе, върху който се беше излегнал ленив на вид млад мъж. Коса с черни и лилави кичури падаше над заострените му уши, около искрящите му сребърни очи беше размазан кохл. Носеше жакет от сребриста коприна и клин, от ръкавелите му преливаше бяла дантела.

— Малки братко Кийрън. Колко се радвам да те видя. — Сребристите му очи се стрелнаха към Марк. — Заедно с някакъв тип. — Махна пренебрежително към Марк, а после обърна ехидната си усмивчица към Мануел. — Добра работа.

— Казах ти, че ги видях — отвърна Мануел. — Бяха на веселието.

— Признавам, че и през ум не ми е минавало, че биха могли да бъдат достатъчно глупави, за да стъпят в земите на тъмните елфи — рече Обан. — Ти печелиш, Вилялобос.

— Те са отличен подарък. — Мануел стоеше между стражите с копия, скръстил ръце на гърдите си. Върху лицето му играеше широка усмивка. — Баща ти ще бъде доволен.

— Баща ми? — Обан потропа с пръсти по облегалката на дивана. — Мислиш, че трябва да предам Кийрън на баща ми? Той просто ще го убие. Скучно.

Марк хвърли поглед към Кийрън изпод полуспуснати клепачи. Кийрън все още беше на колене. Не личеше да е уплашен от Обан, но никога не би го показал, дори и да беше.

— Един подарък е нещо повече от подарък — каза Мануел. — Той е метод за убеждаване. Баща ти те мисли, напълно погрешно, за слабак, принце. Ако му доведеш принц Кийрън и нефилимския мелез, ще осъзнае, че би трябвало да те взема по-сериозно. — Той понижи глас: — Бихме могли да го убедим да убие затворниците и да продължим с плана си.