Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Вътрешността на кулата приличаше на раковина. Коридорите се извиваха в кръгове, които се стесняваха, докато те се изкачваха, придържайки се в сенките. Обсъдили бяха дали да не използват отварата на Нене, но според Джулиън бе най-добре да я запазят за когато нямат друг избор… а в момента коридорите бяха достатъчно пълни както с тъмни, така и със светли елфи, та никой да не обръща особено внимание на две забързани фигури в разпокъсани наметки.

— Тук коридорите се разделят — каза Джулиън. — Единият води надолу, другият нагоре. Тронната зала не е отбелязана на картата…

— Но знаем, че е близо до върха. Кралицата вероятно вече е там. Не можем да допуснем кралят да сложи ръка на Черната книга.

— В такъв случай предполагам, че отиваме натам. — Джулиън посочи единия коридор. — Продължаваме нагоре и се надяваме да открием упътващи знаци.

— Аха. Защото елфите толкова ги бива с упътващите знаци.

Джулиън почти се усмихна.

— Добре. Дръпни качулката си надолу.

Свалили ниско качулките си, те поеха по стръмния коридор. Докато се изкачваха, елфите наоколо започнаха да намаляват, сякаш бяха достигнали по-разреден въздух. Тук стените бяха покрити с врати, всяка — по-пищно украсена от предишната, с парченца редки камъни и златни инкрустации. Иззад тях до ушите на Ема достигаха гласове и смях, предположи, че тук живееха придворните.

Пред една от вратите, полузакрита от гоблен със звезди, стояха двама стражи в необикновени златно-черни доспехи, лицата им бяха скрити от шлемове. Ема усети как я побиват студени тръпки, докато минаваха покрай тях, навлизайки в част, където коридорът се стесняваше отново и отново, сякаш наистина проникваха в сърцето на раковина. Факлите горяха по-ниско в поставките си и Ема присви очи, мечтаейки си за руна за нощно зрение.

Джулиън сложи ръка върху нейната и я издърпа в една неголяма ниша.

— Алени стражи — изсъска.

Ема надникна зад стената и наистина — две редици от стражи с червени плащове охраняваха висока арка. Алените стражи бяха сред най-свирепите елфически воини. Носеха алени униформи, боядисани с кръвта на онези, които бяха убили. Необичайно за елфи, те имаха бради и обветрени лица. Бяха въоръжени с копия, чиито метални върхове бяха покрити със засъхнала кръв.

— Трябва да е тук — прошепна Джулиън. — Тронната зала.

Свали верижката със стъкленицата от врата си, махна капачката и пресуши съдържанието й. Ема побърза да стори същото и потисна сподавено ахване. Гореше така, сякаш беше погълнала течен огън. Видя как Джулиън направи гримаса на болка, преди да пусне празната стъкленица в джоба си.

Двамата се взряха един в друг. Ако не се броеше паренето в гърлото и стомаха, Ема не се чувстваше различно. Все още виждаше ръцете и краката си ясно като бял ден, а дори очертанията на Джулиън не бяха започнали да стават размазани по краищата. Не беше точно каквото си беше представяла.

— Нене каза, че ще бъдем невидими единствено за тъмните елфи — рече Джулиън тихичко след един дълъг миг. А после очите му изведнъж се разшириха. — Ема…?

— Какво? — прошепна тя. — Какво има?

Джулиън вдигна бавно ръка и докосна гърдите си там, където под дрехите му беше парабатайската му руна. Ема примига. От мястото се излъчваше тъмночервено сияние, сякаш самото му сърце грееше. Сиянието се движеше като мъничка пясъчна буря.

— Джулиън…

Сведе поглед надолу — същото сияние обграждаше и нейната руна. Беше достатъчно стряскащо, за да я накара да потрепери, но тя потисна надигналото се чувство и пое по коридора.

Миг по-късно Джулиън беше до нея. Редицата алени стражи все още бяха там, пред черния свод. Ема тръгна към тях, усещайки Джулиън до себе си. Виждаше го съвсем ясно и чуваше стъпките му, ала когато пристъпиха към тронната зала и минаха между редиците алени стражи, никой не се обърна към тях. Никой като че ли не ги виждаше, нито чуваше.

За Ема тъмната светлина сякаш бе препасана около гърдите на Джулиън. Но как отвара за невидимост можеше да накара парабатайската му руна да сияе? Нямаше смисъл, ала точно сега нямаше време да се чуди за това — тъкмо минаваха покрай последните двама алени стражи. Чувстваше се като мишка, минаваща безгрижно пред муцуната на особено заплесната котка.

След миг вече бяха прекрачили прага и влизаха в тронната зала на краля. Изобщо не беше това, което Ема беше очаквала. Вместо искрящо злато и богат декор, стаята беше празна, а подът покрит с тъмносив камък. По стените нямаше прозорци, освен върху тази, която гледаше на север: през голям стъклен правоъгълник се разкриваше изглед към ветровитата нощ навън. Стаята беше осеяна с големи камъни, някои от тях бяха с размерите на слон, а немалко — натрошени на по-малки парчета. Приличаше на руините от детската площадка на великан.