Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Дру се поколеба.

— Каква мисия?

— Тайна мисия — отвърна Тай.

Дру подръпна една от плитките си. Те бяха къси и стърчаха почти хоризонтално от двете страни на главата й.

— Не може просто да ме пренебрегвате, докато не ви дотрябвам за нещо — заяви, макар да звучеше така, сякаш се разкъсва.

Тай понечи да възрази, но Кит вдигна ръка, за да накара и двамата да замълчат.

— Не искахме да те молим да се включиш преди, защото Тай не искаше да те излага на опасност.

— Опасност? — Дру се оживи. — Съществува опасност?

— И то каква — увери я Кит.

Дру присви очи.

— За какво точно говорим?

— Трябва да оправим отношенията си с Пазара на сенките — каза Тай. — Тъй като не можем да отидем в царството на елфите, искаме да видим дали не съществува начин да помогнем на Ема и Джулиън от тази страна. Всяка информация би ни била от полза.

— Бих искала да помогна на Ема и Джулс — бавно рече Дру.

— Мислим, че на Пазара има отговори — каза Кит. — Само че мястото се ръководи от един наистина ужасен магьосник, Барнабас Хейл. Той се съгласи да се срещне с Ванеса Ашдаун.

— Ванеса Ашдаун? — Дру изглеждаше слисана. — И тя ли знае за това?

— Не, не знае — отвърна Тай. — Излъгахме Хейл за това кой иска да се види с него, така че да си уредим среща.

Дру изпръхтя.

— Не приличате на Ванеса. Нито един от вас.

— Именно тук се появяваш ти — обясни Кит. — Дори да не се преструваме на Ванеса, той не би останал, ако ние се появим на срещата, защото ни мрази.

Дру се поусмихна.

— Не искаш ли да кажеш, че мрази теб ? — попита тя Кит.

— Мрази и мен — гордо заяви Тай. — Защото Ливи и аз бяхме на Пазара на сенките в Лондон заедно с Кит.

Дру се изпъна.

— Ливи би направила това за вас, нали? Ако беше тук?

Тай не отговори. Беше вдигнал очи към тавана, където вентилаторът се въртеше лениво, загледан в него така, сякаш животът му зависеше от това.

— Изобщо не приличам на Ванеса Ашдаун — отбеляза Дру колебливо.

— Хейл няма представа как изглежда тя — каза Кит. — Знае само, че има цял куп пари за него.

— Едва ли мисли, че е на тринайсет — рече Дру. — Несъмнено си представя някой възрастен, особено ако тя има цял куп нари. И като стана дума, откъде вие имате цял куп пари?

— Изглеждаш много по-голяма, отколкото си — отвърна Кит, без да обръща внимание на въпроса й. — И си помислихме…

Тай стана и отиде в коридора. Загледан след него заедно с Дру, Кит се зачуди дали споменаването на Ливи го беше прогонило. Дали върху стената на увереността му, че тя ще се върне, не започваха да се появяват пукнатини.

— Да не го разстроих? — попита Дру със слабичко гласче, но преди Кит да успее да отговори, Тай се върна, понесъл нещо, което приличаше на купчина сив плат.

— Забелязал съм, че хората обръщат много повече внимание на дрехите на другите, отколкото на лицата им. Помислих си, че би могла да облечеш един от костюмите на мама. — Той й подаде тъмносива пола и сако. — Струва ми се, че сте горе-долу един и същи размер.

Дру се изправи и посегна към дрехите.

— Окей — каза, вземайки ги внимателно в ръцете си. Кит се зачуди колко си спомня за майка си. Дали и тя като него имаше смътни спомени за мек, добър глас, за звука на песен? — Добре, ще го направя. Къде отиваме?

— Холивуд — каза Кит. — Утре.

Дру се намръщи.

— Хелън и Ейлийн не знаят за това. А казаха, че утре цяла вечер ще бъдат в светилището. Нещо свързано с долноземците.

— Добре — рече Кит. — Значи, няма да се чудят къде сме.

— Така е… но как ще стигнем до там?

Тай се усмихна и потупа джоба си, където беше телефонът му.

— Друзила Блекторн, запознай се с Юбер.

За трети път Ема и Джулиън спряха в сянката на една врата, за да се консултират с картата. Вътрешността на кулата нямаше нищо, по което да се ориентират — Ема подозираше, че без картата вероятно в продължение на дни щяха да се лутат тук, изгубени.

Потръпваше от болка при всяко движение. Джулиън бе сторил всичко по силите си, за да позакърпи раните й, преди да влязат в кулата, използвайки парчета, откъснати от ризата му, като превръзки. Толкова бяха свикнали с целителните руни и уменията на Мълчаливите братя, помисли си Ема, че никога не очакваха да им се наложи да работят ранени, освен за съвсем кратко. Да се мъчи да надмогне болката там, където бодлите се бяха забили в тялото й, беше изтощаващо и тя бе благодарна за всяка възможност да си отдъхне за миг, докато Джулиън се съветваше с картата.