Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Нямаше места за сядане, с изключение на трона — масивен скален блок, в който беше издялано място за сядане. Скали се издигаха от двете му страни и зад гърба му, сякаш за да предпазят краля, който седеше неподвижно в него.

В ръцете си държеше копието на Черната книга, което Джулиън беше направил.

Вдигна глава, когато Ема и Джулиън влязоха, и в продължение на един изпълнен с паника миг Ема си помисли, че ги вижда. Лицето му бе точно толкова ужасно, колкото си го спомняше: разделено по средата, сякаш разсечено с острие, едната му половина бе лицето на поразително красив мъж, а другата — гол череп. Носеше пищен жакет от червено кадифе и плащ, пристегнат около раменете му с редици златни акселбанти, златна корона почиваше върху челото му. На верижка около врата му висеше прозрачна стъкленица, пълна с алена течност.

Инстинктивно Ема и Джулиън се скриха зад най-близката купчина скални отломки в същия миг, в който в стаята влязоха четирима мъже, обкръжили тъмнокоса жена в бяла рокля. Зад нея крачеше момче с опасано от златна диадема чело. Придружаваха го двама стражи, облечени в необичайните черно-златни доспехи, които Ема бе забелязала по-рано в коридора.

Нямаше много време да мисли за това обаче, защото жената в бяло обърна глава и Ема я разпозна.

Беше Анабел Блекторн.

Спомени се надигнаха в гърлото й като горчива вълна. Анабел върху подиума в Залата на Съвета, с обезумели очи, забиваща останките от прекършения Меч на смъртните в гърдите на Ливи. Анабел, обляна в кръв, подиумът — плувнал в нея, Джулиън, взел Ливи в прегръдките си.

Чу как Джулиън си пое дъх до нея, рязко, задавено. Беше се вкаменил. Стисна го за рамото и то беше като гранит: неподдаващо, нечовешко.

Ръката му се беше спуснала към кръста, върху дръжката на меча. Очите му бяха приковани в Анабел. Цялото му тяло беше обтегнато от едва сдържана енергия.

Ще я убие. Ема го знаеше така, както знаеше какъв щеше да бъде следващият му ход в битка, ритъмът на дъха му в бой. Подръпна го, принуждавайки го да се обърне към нея, макар това да бе като да се опита да помести скала.

— Не — прошепна дрезгаво. — Не можеш. Не сега.

Джулиън дишаше тежко, сякаш беше тичал.

— Пусни ме, Ема.

— Тя може да ни види — изсъска Ема. — Не е елф. Ще ни види, Джулиън. — Той я погледна с обезумели очи. — Ще вдигне тревога и ще ни спрат. Опиташ ли се да убиеш Анабел сега, и двамата ще бъдем заловени. И никога няма да си върнем Черната книга.

— Тя трябва да умре заради онова, което направи. — Яростни червени петна горяха върху скулите му. — Ще я убия, а кралят нека си задържи проклетата книга…

Ема стисна наметката му.

— И двамата ще умрем тук, ако се опиташ!

Джулиън притихна, пръстите му се свиваха и разпускаха до тялото. Червеното сияние над парабатайската му руна лумна като огън, черни линии пробягваха през него, сякаш беше стъкло, което всеки миг щеше да се пръсне на парчета.

— Наистина ли би избрал отмъщението пред Тави и Дру, и Тай?

Ема го разтърси силно и го пусна.

— Би ли искал да узнаят, че си го направил?

Джулиън се отпусна тежко до камъка. Поклати бавно глава, сякаш невярващо, ала червеното сияние около него беше отслабнало. Може би споменаването на децата беше удар под пояса, помисли си Ема, но не я беше грижа — заслужаваше си, за да му попречи да се хвърли в сигурна смърт. Краката й все още трепереха, когато се обърна, за да погледне към стаята през една дупка в камъните.

Анабел и момчето се бяха приближили до трона. Анабел изглеждаше съвсем различно от преди — носеше рокля от избелен лен, пристегната под гърдите и спускаща се до глезените й. Косата й се стелеше по гърба като река. Изглеждаше тиха, обикновена и безвредна. Държеше внимателно ръката на момчето с короната, сякаш за да го предпази, ако се наложи.

Все още бяха заобиколени от стражите в черно-златни доспехи. Кралят им се усмихна с половината от лицето си, ужасяваща усмивка.

— Анабел. Аш. Днес получих интересни новини.

Аш. Ема се взря в момчето. Значи, това беше синът на кралицата на феите. Имаше сребристо руса коса и наситено зелени очи, като горски листа, носеше кадифена туника с висока яка, златната диадема около челото му беше по-малка версия от тази на краля. Едва ли беше по-голям от Дру, слабичък по един нездрав начин, а бузата му беше ожулена. Имаше същата изпъната стойка като Кийрън. Вероятно принцовете не биваше да се прегърбват.

Струваше й се познат по начин, който Ема не можеше да си обясни съвсем. Дали беше просто заради приликата с майка му?