Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Бяха стигнали до плета. Той се издигаше над тях — непроходими, гъсто оплетени ластари — и Ема извади ръката си от тази на Джулиън, поемайки си рязко дъх. Отблизо плетът изглеждаше така, сякаш бе направен от лъскава стомана, бодили стърчаха навсякъде под всевъзможни ъгли. Някои бяха с дължината на мечове. Онова, което Ема беше взела за цветя, бяха избеляващите скелети на онези, които се бяха опитали да се покатерят по стената, предупреждение за бъдещи натрапници.

— Май ще се окаже невъзможно — каза Джулиън, поглеждайки нагоре. — Може да изчакаме до падането на нощта и да се опитаме да се промъкнем през портата.

— Не можем да чакаме толкова дълго… сега едва се зазорява. Трябва да спрем кралицата.

Ема извади кама от колана си. Не беше Кортана, но все пак беше нефилимска стомана, дълга и остра. Допря острието до един от бодлите и започна да реже под ъгъл. Очаквала бе съпротива, ала не срещна такава. Сряза бодила съвсем лесно, оставяйки чукан, от който капеше сивкава мъзга.

— Гадост. — Тя изрита падналия бодил настрани. Особена миризма, приглушена и зелена, се надигна от наранения плет. Ема си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се пребори с обзелото я безпокойство. — Добре. Ще си прорежа път навътре. Виждам кулата между стъблата.

Така беше. Толкова отблизо погледнат, беше ясно, че плетът не беше солидна стена, между ластарите имаше дупки, достатъчно големи, за да може през тях да бъде напъхано човешко тяло.

— Ема… — Джулиън като че ли понечи да протегне ръка към нея, но после я отпусна. — Това не ми харесва. Не сме първите, опитали се да проникнат през плета.

Той посочи скелетите наоколо, махвайки с брадичка.

— Но сме първите ловци на сенки — заяви Ема с дързост, каквато не изпитваше, и отново се залови да сече плета.

Тръните се сипеха около нея като дъжд. Светлината започна да отслабва, колкото по-навътре в плета проникваше, беше широк колкото лента на магистрала и ластарите се преплитаха над нея, оформяйки заслон срещу слънчевите лъчи. Стори й се, че чува Джулиън да я вика, ала гласът му беше приглушен. Погледна изненадано назад… и настръхна от ужас.

Плетът се беше затворил зад нея като вода. Беше заобиколена от дебела зелено-сива стена, покрита със смъртоносни шипове. Замахна като обезумяла срещу най-близкия бодил, но камата отскочи с дрънчене, сякаш бе срещнала стомана.

Остра болка я жегна в гърдите. Ластарите се движеха, приближавайки се бавно към нея. Острият връх на един от тях прониза китката й и тя дръпна ръка, изпускайки камата, имаше други в раницата си, но бе невъзможно да се добере до тях. Сърцето й се блъскаше в гърдите, докато ластарите връхлитаха отгоре й. Зърна бели петна между тях, докато те се движеха — други жертви, пленени в сърцето на стената от плет.

Върхът на един от бодлите одра бузата й и по лицето й шурна кръв. Дръпна се назад и в гърба и раменете й се забиха още бодли. Ще умра , помисли си и ужас се спусна като черна пелена над ума й.

Ала ловците на сенки не биваше да се страхуват. В мислите си тя помоли за прошка родителите си, своя парабатай, приятелите си. Винаги бе вярвала, че ще умре в битка, не премазана от хиляда остриета, сама и без Кортана в ръка.

Усети убождане в гърлото и се завъртя, мъчейки се да се отскубне от агонията. Чу Джулиън да вика името й…

Нещо се удари в дланта й и пръстите й се сключиха инстинктивно около него — тялото й беше разпознало дръжката на меч, още преди умът й да осъзнае какво държи.

Меч. Меч с бяло острие, сякаш къс, отрязан от луната. Позна го начаса от илюстрациите в старите книги: това беше Дюрендал, мечът на Роланд, братът острие на Кортана.

Нямаше време да задава въпроси. Замахна срещу тръните, а Дюрендал беше неясно сребристо петно. Разнесе се писък — като рязко изкривен метал, — докато Дюрендал прерязваше тръни и ластари. Плисна мъзга, щипейки отворените й рани, ала Ема не я беше грижа, замахваше отново и отново, мечът беше като трион в ръката й и стъблата се сипеха около нея. Плетът се гърчеше, сякаш от болка, и ластарите започнаха да се отдръпват, като че ли се страхуваха от Дюрендал. Отвори се път, както пред нея, така и зад нея, като разделянето на Червеното море, и тя притича през тесния отвор между стъблата, викайки на Джулиън да я последва.

Изскочи от другата страна, в свят от цветове, светлина и шум: зелена трева, синьо небе, далечните звуци на процесията, отиваща към кулата. Падна на колене, все така стискайки Дюрендал. Ръцете й бяха хлъзгави от кръв и мъзга; дишаше тежко, от разкъсаната й туника течеше кръв.