Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Тай извърна очи от Кит.

— Ти наистина харесваш Друзила.

— Мисля, че се чувства много самотна — отвърна Кит. — Това ми е познато.

— Не искам да се излага на опасност — каза Тай. — Не бива да бъде в опасност. — Той подръпна ръкавите си. — Когато Ливи се върне, ще й кажа, че искам веднага да направим парабатайската церемония.

— Мислех, че искаш да отидеш в Сколоманса? — рече Кит, без да се замисли.

Само ако можеше да види, че сега това не е невъзможно, пожела си Кит… и начаса се намрази, задето го беше помислил. Естествено, че Тай нямаше да иска да погледне на смъртта на Ливи като на каквото и да било освобождаване.

— Не — заяви Тай рязко. — Забрави ли, казах, че вече не искам да отида там. Освен това не можеш да имаш парабатай в Сколоманса. Такива са правилата. А правилата са важни.

Кит изобщо не искаше да се замисля за това колко правила нарушават в този миг. Тай очевидно беше потиснал мисълта за онова, което щеше да е нужно, за да съживят Ливи, но тези неща никога не сработваха съвършено. Подръпваше силно ръкавите си, а пръстите му трепереха лекичко.

Седнал малко зад него, Кит го докосна по рамото. Гърбът на Тай се изви, когато той се приведе напред, но не избегна допира.

— Колко прозорци има предната фасада на Института?

— Трийсет и шест — отвърна Тай. — Трийсет и седем, ако броиш тавана, но той е запечатан с хартия. Защо?

— Защото това харесвам у теб — каза Кит ниско и треперенето на Тай понамаля. — Защото забелязваш всичко. Не забравяш нищо. Не пропускаш нищо и никого .

Ема отново бе започнала да се унася в сън, докато нощта напредваше. Събуди се, когато конят й спря, и отметна лекичко качулката си назад, оглеждайки се наоколо.

Бяха стигнали до кулата. Съмваше се и на първите лъчи светлина единствената постоянна твърдина на Тъмния двор приличаше по-малко на стенописа на Джулиън и повече на нещо, излязло от кошмар. Плетът от тръни, който я ограждаше, по нищо не приличаше на скромни розови храсти. Бодлите имаха цвета на стомана и бяха дълги поне трийсет сантиметра. Тук-таме имаше нещо, което приличаше на огромни бели цветя. Стените на кулата бяха гладки и тъмни като антрацит, без нито един прозорец.

Дъхът на Ема оставяше дири в мразовития въздух. Тя потрепери и се уви по-плътно в пелерината на Пене, докато наоколо се надигаше мърморене, когато сънливият кортеж от светли елфи започна да се събужда. Момичетата зад нея бърбореха за това какви стаи и прием можеха да очакват от краля. До нея Джулиън беше неподвижен, държеше гърба си изпънат, качулката закриваше лицето му.

Разнесе се силно дрънчене, като звън на камбана, и когато погледна напред, Ема видя, че в трънливия плет има висока бронзова порта, чиито крила бавно се отваряха. От другата страна зърна вътрешен двор и висока черна арка, въвеждаща в кулата.

Рицари на тъмните елфи в черни плащове стояха от двете страни на портата и спираха всеки член на кортежа, преди да му позволяват да влезе в двора, където две редици тъмни елфи образуваха шпалир покрай пътеката, водеща към вратата на кулата.

Пъстроцветните звезди започваха да избледняват и в тяхното отсъствие светлината на изгряващото слънце хвърляше мътни златни сенки над кулата, мрачно красива като лъснато дуло на пистолет. Около плета имаше затревена равнина, прошарена тук-таме с групички глогини. Редицата светли елфи се люшна напред сред нисък ропот, надигнал се сред изобилието от коприна и кадифе, крила и копита. Момичетата върху червеникавокафявата кобила мърмореха: „Колко са бавни тук, в Нощния двор. Колко грубо е да ни карат да чакаме“.

Утринният въздух улови ръба на качулката на Ема, докато тя се обръщаше.

— Какво е това?

Едно от момичетата поклати глава.

— Кралят е подозрителен, естествено. Между двата Двора толкова отдавна цари вражда. Ездачите проверяват всеки гост.

Ема замръзна.

— Ездачите на Манан?

Другото момиче се разсмя.

— Сякаш има други!

Джулиън се приведе към Ема и каза ниско:

— Невъзможно е да минем през портата заедно с останалите, без Ездачите да ни разпознаят. Особено теб. Трябва да се махнем от тук.

Мястото, където Кортана обикновено висеше на гърба й, болеше като фантомен крайник. Беше убила един от Ездачите с меча си… немислимо бе да не я помнят.

— Съгласна. Някаква идея как да го направим?

Джулиън погледна нагоре и надолу по редицата елфи, които не ги свърташе на едно място. Тя се простираше от портата на кулата докъдето стигаше погледът в далечината.