Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Не и в момента.

Някъде напред избухна спор. Дриадата в дървото се караше с двама гоблини. Всъщност дребни кавги като че ли избухваха навсякъде. От време на време някой елфически рицар се приближаваше лениво на коня си, за да въдвори ред, но никой като че ли не проявяваше особен интерес към това да опази спокойствието.

Ема се взираше тревожно към хоризонта. Съмваше се и много скоро светлината щеше да се усили, което надали щеше да подпомогне опита им да избягат. Биха могли да препуснат към портата, но стражите щяха да им препречат пътя, ако се насочеха към плета, или ако се опитаха да напуснат редицата, със сигурност щяха да бъдат забелязани.

В такъв случай приеми, че ще ви забележат , помисли си Ема. Обърна се към Джулиън и се изпъна властно.

— Фъргюс, глупак такъв! — сопна се. — Кралицата изрично нареди да яздиш в края на редицата!

„Какво?“ оформиха безмълвно устните на Джулиън.

Не помръдна и момичетата върху червеникавокафявата кобила се изкискаха.

Ема го удари леко по рамото и пръстите й се плъзнаха по гърба му изписвайки символ, който и двамата знаеха. Означаваше: Имам план.

— Заплесна се по дриадата, нали? — каза на глас и впи пети в хълбоците на Силвърмейн. Стреснат, конят тръгна в тръс. — Кралицата ще ти вземе главата заради това. Идвай!

Кикот се разнесе откъм близките феи, докато Ема обръщаше коня си и поемаше към края на процесията. След миг Джулиън я последва. Кикотът затихна зад тях, докато те яздеха в тръс покрай редицата. Ема не искаше да привлича ненужно внимание, като язди прекалено бързо.

За нейно облекчение, никой не проявяваше особен интерес. Докато те се отдалечаваха от кулата, редът в процесията на светлите елфи все повече се влошаваше. Образуваха се малки групички, които се шегуваха, смееха, играеха на карти. Никой от тях като че ли не го беше грижа дали напредват към кулата, още по-малко пък какво се случва наблизо.

— Насам — измърмори Джулиън.

Наведе се ниско над Уидоумейкър и конят препусна към групичка дървета наблизо. Ема стисна здраво юздите на кобилата си, която се втурна след него. Светът прелиташе край нея като неясно, размазано петно… тя галопираше, а това бе като да лети, копитата на коня сякаш едва докосваха земята. Ема затаи дъх. Беше като ужаса и свободата на това да бъде в океана, оставена на милостта на нещо много по-силно от нея. Качулката й падна назад и вятърът я връхлетя, развявайки русата й коса като знаме.

Спряха от другата страна на дърветата, където елфите не можеха да ги видят. Ема погледна към Джулиън, останала без дъх. Бузите му бяха почервенели от студения въздух. Зад него хоризонтът се бе превърнал в ярко злато.

— Браво на нас — каза той и Ема не можа да потисне усмивката си, докато скачаше от гърба на Силвърмейн.

— Ангелската ни магия може и да не действа тук, но все още сме ловци на сенки.

Джулиън също слезе от седлото.

Не беше нужно да изричат на глас, че не могат да задържат конете. Ема потупа леко Силвърмейн по хълбока и кобилата препусна към изсветляващия хоризонт. Тя може да се прибере сама у дома.

Уидоумейкър изчезна след нея като тъмно петно, а Ема и Джулиън се обърнаха към кулата. Дългите сенки на зората се проточваха върху тревата. Кулата се издигаше пред тях, а високият плет я опасваше като смъртоносна огърлица.

Ема погледна неспокойно тревата между техните дървета и плета. Нямаше никакво прикритие и макар че бяха скрити от портата, всеки, който гледаше от кулата, щеше да ги види да се приближават.

Джулиън се обърна към нея, отмятайки качулката си. Вече нямаше значение, предположи Ема, дотук беше с преструвката, че е Фъргюс. Косата му беше разрошена и овлажняла от пот заради качулката. Сякаш прочел мислите й, той каза:

— Не можем да се притесняваме за прикритие. Ще трябва да рискуваме, докато стигнем до плета.

Пъхна ръка в нейната и Ема трябваше да положи усилие да не подскочи. Дланта му беше топла до нейната, той я притегли към себе си и двамата поеха през тревата.

— Гледай към мен — каза Джулиън ниско. — Елфите са романтични по свой си начин.

Ема осъзна със сепване, че се преструват на двойка, излязла на романтична разходка в светлината на утрото. Раменете им се докоснаха и тя потрепери, макар слънцето да се издигаше все по-високо над тях.

Хвърли кос поглед към Джулиън: изобщо не приличаше на някой, излязъл на романтична разходка — очите му бяха нащрек, челюстите му — стиснати. Приличаше на статуя на самия себе си, изваяна от някой, който не го познаваше много добре, който никога не беше виждал искрите в очите му, които той пазеше единствено за семейството си, не бе виждал усмивката, която някога пазеше единствено за Ема.