Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Даяна видя как Диего клати глава, а Раян се мъчи да каже нещо, но не можеше да издаде нито звук. Дивя просто се взираше каменно в Мануел, омразата й бе видима във всяко потрепване на лицето й.

— Навярно би искала да говориш с пленниците — предложи Мануел на Саманта с глас като мазна милувка. — Онези, които оставиха принц Кийрън да избяга?

Саманта се дръпна от Диего и останалите с разкривено лице.

— Не! Дръжте ги настрани от мен! Не им позволявайте да ме гледат!

Даяна се отпусна на мястото си. Каквото и да се беше случило със Саманта, сигурна бе, че не е по вина на Кийрън и останалите, ала усещаше настроението на множеството: неподправен ужас. Никой нямаше да поиска да чуе как ги защитават.

— Господи, какво ще направи? — прошепна тя на себе си. — Какво ще направи Хорас на Диего и останалите?

— Ще ги хвърли в затвора — отвърна Кадир мрачно. — Ще ги използва за назидание. Не може да бъдат съдени сега, когато Мечът на смъртните е счупен. Хорас ще ги остави там, за да вдъхне омраза и страх. Пример, който да посочва всеки път щом политиката му бъде поставена под въпрос. Вижте какво се случи.

На подиума Саманта хлипаше. Мануел я беше взел в прегръдките си, сякаш за да я утеши, ала Даяна виждаше силата, с която я стискаше. Опитваше се да я удържи, докато множеството настояваше с викове Хорас да говори.

Той пристъпи напред и усиленият му глас се извиси над шумотевицата, докато Зара гледаше с гордо удоволствие.

— Не можем да допуснем още млади ловци на сенки да страдат и умират! — провикна се той и множеството изригна във викове на съгласие.

Сякаш Диего и Дивя, и Раян не бяха млади ловци на сенки. Сякаш не страдаха.

— Не можем да допуснем нашият свят да ни бъде отнет — продължи Хорас, а пръстите на Мануел се впиха в раменете на Саманта. — Време е да поставим нефилимите на първо място! — Хорас вдигна тържествуващо свити юмруци. — Кой ще се присъедини към мен в това да гласуваме за регистрирането на всички долноземци?

Ревът на множеството беше като река, излязла от коритото си, помитаща всички надежди на Даяна.

Сърпът на луната беше съвсем тънък, ала многоцветните звезди на елфическото царство огряваха небето като огньове, осветявайки кортежа на кралицата, докато той криволичеше през притихналите земи, през зелени хълмове и широки поля.

Понякога прекосяваха реки, в които течеше кръв, и краката на конете почервеняваха от алената течност, плискаща се около тях. Друг път минаваха през местности, поразени от мора — призрачни лунни пейзажи от сиво и черно. Елфите шепнеха и цвърчаха неспокойно всеки път щом поредният участък мъртва земя изникнеше пред тях, ала Ема така и не успяваше да различи какво точно казват.

Докато започнат да чуват шума, Ема беше полузаспала на гърба на Силвърмейн. Събудиха я далечна музика и викове. Тя примига, полубудна, и придърпа качулката си надолу.

Наближаваха кръстопът, първия, който беше видяла тази нощ. Гъста мъгла ги обгръщаше и закриваше пътя напред. Там, където пътищата се пресичаха, растяха групички високи дървета, от чиито клони висяха празни железни клетки. Ема потрепери. Бяха достатъчно големи, за да поберат човешко същество.

Хвърли поглед към Джулиън. Той седеше нащрек върху Уидоумейкър, тъмната му коса беше скрита под качулката на плаща на Фъргюс. Виждаше се само късче от кожата му, като луната над главите им.

— Музика — каза той тихо, подкарвайки коня си до нейния. — Вероятно наближаваме някое веселие.

Оказа се прав. В мига, в който подминаха кръстопътя, гъстата мъгла се разсея и музиката се усили — гайди и цигулки, и подобни на флейти мелодични инструменти, които Ема не познаваше. Върху поляната на север от пътя се издигаше огромна шатра, покрита с коприна и украсена със знамето с прекършената корона на краля на тъмните елфи.

Около нея имаше необуздано танцуващи фигури. Повечето изглеждаха голи или почти голи, облечени в прозирни дрипи. Не беше кой знае какъв танц, те като че просто се гърчеха заедно, като се кискаха, и влизаха и излизаха с плискане от голямо езеро, обградено със сребристи камъни. Белите изпарения се рееха над водата и замъгляваха, без обаче да покриват изцяло голите тела в нея.

Ема се изчерви, най-вече защото Джулиън беше там, и извърна очи. Момичетата (трябва да бяха сестри) на червеникавокафявата кобила зад нея се изкискаха, играейки си с панделките на шиите си.

— Веселието на принц Обан — каза едното. — Не може да е друго.