Джон Робертс - Конан наемника

Без никакво предисловие Тотила взе една факла и я хвърли върху по-голямата от кладите.

— С това давам последен покой на духа на моя побратим, Одок, крал на тунгианците.

После отиде при по-малката клада. Между тунгианците се чу мърморене. Погребалният обред на един крал трябваше да трае часове. Постъпката на Тотила беше непристойна.

Но ги очакваше още по-голяма изненада.

— Камбрийците идват! — извика някой.

Всички се обърнаха към крепостта и зяпнаха от изумление. Цялата армия на камбрийците пресичаше равнината. В предната редица вървеше Елкуина.

— Светотатство! — каза Тотила повече изненадано, отколкото гневно. — Сигурен съм, че дори и най-отчаяните хора не биха осквернили едно погребение!

— Те държат копията си наведени надолу — отбеляза старейшината на тунгианците. — И водят Елкуина. Може би искат да отдадат последна почит.

Широка усмивка се изписа на лицето на Тотила.

— Не. Те идват да се предадат. Защо иначе ще идва и самата Елкуина? Трябва да се приготвим да я приемем както подобава. — Той тръгна към пристигащата армия, а Илма го последва. — Привет, Елкуина — извика Тотила, когато камбрийците наближиха. — Радвам се да видя, че здравият разум е надделял и ти си решила да туриш край на тази война и да спреш по-нататъшните кръвопролития.

— Какво имаш предвид, Тотила? — попита Елкуина. — Аз дойдох да почета това двойно погребение. Кралете трябва да участват в такива ритуали.

— Особено когато едната от кладите е моя! — извика някой.

Онемял Тотила наблюдаваше как тълпата се раздели и се появиха четирима роби с носилка на ръце. На нея лежеше Леовигилд — блед, превързан, но жив. Тунгианците се опулиха от недоумение, после се развеселиха и се спуснаха към младежа, а той посочи с пръст Илма.

— Този магьосник направи фантом, който прие моя образ! Фантомът уби Одок, не аз!

Без да се колебае, Тотила се завъртя, извади сабята си и преди Илма да успее дори да мигне, кралското оръжие се вряза в рамото му и спря чак когато достигна до кръста. Тотила стъпи върху умиращия магьосник, изтегли сабята си от трупа и се обърна към Елкуина.

— Така наказвам подобно престъпление! Уверявам те, Елкуина, че не знаех за това. Мислех, че отмъщавам за смъртта на Одок. — Той посочи трупа на магьосника. — Но сега наистина отмъстих.

Елкуина леко изкриви устни.

— Ти наистина си човек на бързите решения, но този път това няма да те спаси. Хората няма дълго да вървят подир коварство и предателство.

Сякаш в потвърждение на тези думи тунгианците се отдръпнаха от торманците и се наредиха до камбрийците.

Тотила свали от лицето си маската на дружелюбност и се озъби.

— Те ще вървят подир един истински крал, ако няма други живи! — И пристъпи към Елкуина и Леовигилд, но внезапно пред него се изправи един чернокос мъж с щит и извадена сабя.

— Време е да се запознаем — каза Конан.

— Вярно е — съгласи се Тотила. — Прекалено дълго наметалото ми е без черен скалп. Ако ми отделиш малко време, ще заслужиш мястото си върху него.

Той свали прочутата си дреха и я подхвърли на един от хората си. Друг мъж му донесе щита. Всички се разстъпиха, за да направят място. Предстоеше рядко зрелище.

Кралят и кимериецът се въртяха в кръг, добре прикрити зад щитовете си. Тотила атакува пръв, подскачайки, за да нанесе хоризонтален удар по главата на Конан. Вместо да блокира удара с щита си, кимериецът се наведе и замахна към кръста на Тотила, но ударът беше съзнателно къс и мина пред щита му. Бърз като мълния Конан промени посоката и нанесе удар отляво върху незащитената от щита страна. Вместо да прикрие тялото си, Тотила промени посоката на собствения си замах и блокира сабята на Конан, която беше само на един пръст от кръста му.

При тази кратка размяна на удари се чу се мощен възглас, награда за майсторския бой на мъжете и израз на възхищение от невероятната сила на ръцете и китките, необходима да се обърне посоката на две толкова тежки саби по средата на замаха. Други мъже сигурно щяха да се отдалечат един от друг за следващата атака, но тези двамата продължаваха със смайваща бързина размяна на удари към краката, бедрата, раменете и главите. От време на време сабя иззвъняваше по ризница, шлем или щит, но биещите се бяха толкова изкусни, че се отдръпваха в последния миг и ударите никога не падаха под прав ъгъл, а винаги се отплесваха от броните, оставяйки само малки повреди.

Изглеждаше невъзможно смъртни хора да могат да издържат на такъв бой, но двамата мъже не проявяваха никакви признаци на умора. Щитовете им бяха изподрани, ризниците подбити и с вдлъбнатини, слънцето се беше вдигнало високо на небето, но те продължаваха да се нападат с неуморната ярост на мъжкари, защитаващи харемите си. Никой от двамата нямаше да намали атаките си, докато не просне другия на земята.