Джон Робертс - Конан наемника

— И какво ще получи от това твоят побратим крал? — попита гордо Елкуина.

— Къде е скъпият ми племенник Леовигилд? — попита Одок. — Изгубих го, откакто прибързано и необмислено избяга от моята крепост. Защо не е на стената с теб? Или се крие изплашен от справедливия гняв на чичо си?

— Какво те кара да мислиш, че твоят племенник е тук, тунгианска бъчво с говежда лой?

При тези думи хората на Елкуина се засмяха гръмогласно, а торманците съвсем малко по-тихо. Дори някои от тунгианците с труд удържаха усмивките си. Другите гледаха засрамено не заради това, че техният крал е обиден, а защото се бе представил толкова лошо. Конан не пропусна нищо от тези неща.

— Заминавайте си, и двамата! — заповяда Елкуина. — Аз няма да се омъжа нито за свиня, нито за бандит.

Тотила се обърна и тръгна назад с достойнство; всяко полюляване на наметалото му напомняше колко много бойци и вождове е убил. Одок припкаше подир него, а камбрийците му се присмиваха.

Елкуина застана близко до Конан и заговори така, че единствено той да може да чува.

— Много жалко, че Тотила е такъв звяр. Той ще се отнася към хората ми като към роби. Иначе с или без аристократичен произход, бих се омъжила за него.

Конан се усмихна.

— Нали веднъж каза, че една кралица е длъжна да избира съпруга си по политически съображения. Да, той е истински мъж; това му признавам.

— Сега ти го видя отблизо. Все още ли мислиш, че ще можеш да го победиш?

Конан я погледна обидено.

— Казах, че е истински мъж, но аз съм по-добър от него.

— Що за бой е това? — мърмореше Одок. — Да се катерим по стени като хлапета! — Той плю в огъня от отвращение. — Защо не излязат да се бият с нас?

— Защото сме два пъти повече от тях — отвърна някой от неговите хора не без основание.

— Нима това е оправдание за истинските мъже? — изръмжа Одок. — Особено съм разочарован от моя племенник. Във вените му тече същата кръв, каквато тече и в моите. Човек би очаквал да прояви по-голяма смелост. Може би някакъв роб се е промъкнал в леглото на брат ми, докато той е крадял добитък, и е заченал това момче. Леовигилд позори кралския ни род.

— Аз говорих с някои от хората на Тотила — каза колебливо един млад боец. — Някои от тях твърдят, че познават Леовигилд по външен вид и са го видели да ръководи засадите с коне срещу торманците.

— Наистина ли? — възкликна Одок. — Тогава защо не го виждаме днес? Да не би да се страхува да се срещне с чичо си?

— Те ми казаха — продължи младият боец, — че се е бил с Тотила и кралят го е повалил. Предполагам, че е ранен лошо.

Това озадачи Одок. Нима беше приел вече изпълнено условие? Наистина ли Тотила е толкова хитър, че да играе в тази игра с фигура, която вече е взел? Тази мисъл го разгневи, защото не искаше неговите хора да мислят, че е бил измамен.

— Тотила трябва да е заклал някой друг млад глупак. Моят племенник никога не би имал куража да излезе на двубой с такъв великан.

Малко преди огънят да догори, Тотила дойде лично да види своя съюзник, пристъпи горделиво в кървавата светлина и застана до Одок.

— Привет, Одок. Днес не постигнахме голям успех, но започнахме късно. Утре още преди залез слънце крепостта на Елкуина ще бъде в наши ръце.

— И Елкуина ще бъде твоя — измърмори Одок.

— Така се уговорихме — отвърна Тотила. — Ти, разбира се, ще имаш…

— Зная какво се уговорихме — прекъсна го нервно Одок. — Ела, седни при мен и пийни малко бира.

Двамата крале седяха и си подаваха рога с бира, разговаряйки за маловажни неща. Всъщност се преструваха на съюзници и дори приятели за пред струпаните тунгианци. Разговорът им беше прекъснат от една висока, стройна фигура, която излезе от околните сенки.

— Здравей, чичо.

Дъхът на Одок секна, лицето му поруменя.

— Леовигилд! Ти се осмеляваш! Ти… ти…

Одок се помъчи да стане и безуспешно посегна към дръжката на сабята си. Тотила беше зад него. Тунгианците стояха онемели от неочакваната гледка. Никой не помръдваше.

Усмихвайки се дружелюбно, младият мъж заби копието си дълбоко в корема на краля. Одок невярващо погледна стърчащото от корема му копие и отвори уста да изпищи, но от нея излезе само струя тъмна кръв. Одок падна настрана и умря.

С викове тунгианците наскачаха, но Тотила беше по-бърз — той светкавично измъкна сабята си и стовари тежкото острие върху черепа на убиеца на Одок. Стоящите наблизо тунгианци бяха опръскани с кръв, мозък и зъби. Те се пулеха стъписани от изненада пред двата трупа на земята — трупа на своя крал и трупа на неговия наследник. Тотила така беше разбил черепа на младежа, че чертите на лицето бяха неузнаваеми.