Джон Робертс - Конан наемника

— Момчето сигурно е полудяло, за да стори такова ужасно нещо. Е… — Тотила обгърна с поглед бойците, — изглежда, че и вашият крал, и неговият наследник са мъртви. Ще изгорим телата им при изгрев слънце с всичките почести, които се полагат на един крал и един благородник. Но вие — вие искате ли да продължите този бой до края под мое предводителство? — Той съзнателно избегна засега да използува думата крал .

— Ние сме се клели пред Одок — отвърна един старейшина, — не пред теб.

— Тази ваша клетва ви задължаваше да отмъстите за неговата смърт, нали? — отбеляза иронично Тотила. — Но не го сторихте. Не дължите ли нещо на отмъстителя, който посече убиеца на вашия крал?

Тунгианците наведоха засрамени глави. Събитията се развиваха с невероятна бързина. Най-лесно беше да постъпят според обичая.

— Да, наистина дължим — каза същият старейшина.

— Тогава последвайте ме, докато свършим тази война. След това можем да седнем и да обсъдим бъдещето на вашия народ. — Тотила почисти кръвта, костите и косата, полепнали по сабята му, пъхна я в ножницата, обърна се и тръгна към хората си. Наметалото от човешка коса се развяваше подир него.

— Това означава ли, че сега торманецът е наш крал? — попита някой.

— Трябва да обсъдим този въпрос — отвърна старейшината, загледан в двата едри трупа на земята. — Какво е накарало момчето да стори това? Ако беше изчакал, Одок нямаше да живее много дълго. Тогава щяхме да го извикаме да се върне и да ни стане крал. Ние всички обичахме Леовигилд.

— Може би — каза един боец, облечен в кожа от лос, — е бил обхванат от срам и гняв от този съюз с торманците. Това може да го е лишило от разум.

— Не можем да знаем какво точно е станало — каза старейшината, — но сме изправени пред сериозен проблем: Одок и Леовигилд бяха последните от кралския род. Сега нямаме крал. А утре Тотила ще плени Елкуина.

За известно време всички мълчаха. Но човекът непосредствено отвъд осветеното от огъня място беше чул достатъчно. Конан, облечен в черните вълчи кожи и с лице почернено със сажди, пропълзя назад през оскъдните храсти на равнината към крепостта на Елкуина ловко като пикт. Когато се отдалечи достатъчно от враговете, кимериецът стана, пробяга до основата на стената, където беше спуснато въже, и бързо като катерица се изтегли горе. Много от камбрийците спяха по местата си върху защитната стена, за да не ги изненада врагът в тъмнината.

Конан отиде направо при Рерин. Старият магьосник правеше някакво заклинание пред огъня, но когато Конан влезе, вдигна глава.

— Прав си — съобщи Конан. — Тази нощ Илма направи своя ход.

— Знаех го! Рано вечерта усетих магиите му.

Конан накратко описа събитията, които беше видял, и приказките, които беше чул във вражеския лагер.

— Чудех се само как ще го направи — каза Рерин замислено. — Щеше да бъде трудно да се извърши в бой. Тотила е разцепил главата на фалшивия Леовигилд, защото той скоро щеше да престане да прилича на истинския. И така, тунгианците сега нямат крал.

— Не — поправи го Конан. — Имат крал, само че не знаят за него.

Двамата мъже се засмяха.

На сутринта Тотила се приготвяше за предстоящия бой. Беше изпълнен с дълбокото задоволство на човек, който е планирал добре всичко и вижда как плановете му се осъществяват. Препаса колана със сабята и излезе от шатрата.

— Готови ли са кладите? — попита Тотила един от хората си и той посочи към равнината, където близко до камъните на великаните се издигаха две големи камари дърва. — Тогава да отидем и да изгорим тези трупове — каза нетърпеливо Тотила. — Днес ни предстои още работа: да спечелим една битка и да извършим кралска сватба.

Тунгианците вече се бяха струпали около кладите, над които се бяха трудили цяла нощ. Торманците се разтакаваха наоколо, стояха подпрени на копията си и не показваха никакво уважение към мъртвите. Според техния обичай падналите се изгаряха час след свършване на битката или биваха връщани у дома, ако разстоянието позволяваше това.

По пътя към кладите към Тотила се присъедини Илма.

— Не се ли потрудих добре, кралю?

— Много добре, наистина — съгласи се Тотила и се усмихна великодушно на своя магьосник. — До вчера почти бях готов да те убия, толкова много бях разочарован от теб. Но сега, изглежда, всичко върви към най-добро.

— За моя крал желая само най-доброто — увери го Илма. Напоследък беше изгубил високомерието си под влияние на някаква лоша звезда. Но можеха ли последните му дела да не дадат желания резултат? Нямаше начин това да стане.