Джон Робертс - Конан наемника

Одок се замисли за момент.

— За мен това е приемливо. Но как ще решим въпроса с Елкуина? Всеки от нас се нуждае от жена, а не виждам начин да я разделим, така както сторихме това със земите й.

— Както подразбирам — каза Тотила ехидно, — ти преследваш две цели: искаш да вземеш Елкуина, но искаш също да се отървеш от Леовигилд. Сигурен съм, че на твоите хора няма да им хареса, ако го убиеш със собствената си ръка.

— Разбира се, мога да убия това паленце — промърмори Одок. — Но ти си прав, че ще бъде неразумно. Сигурно ще се намерят хора, които да ме нарекат убиец на престолонаследник, макар че аз просто ще трябва да се защитя.

— Аз мога да го убия безнаказано — каза Тотила; без да споменава, че според него младият мъж вече е мъртъв. — Предлагам ти живота на Леовигилд срещу Елкуина. Не смяташ ли това за справедливо? В края на краищата ще взема само половината от нейната зестра.

Одок поглади брадата си, давайки си вид, че размишлява задълбочено.

— Аз все пак се нуждая от наследник, нали ме разбираш.

Неочаквано Тотила изгуби търпение.

— За какво ти е тази глава, човече! Мисли! Има много благородни дами с дъщери за женене, които ще бъдат щастливи да имат крал за зет. Или пък намери някое селянче и го обяви за син на твоя отдавна изгубен брат. Това не е като да се грижиш за него, докато възмъжее. С такъв ход можеш да си спечелиш още петнайсет, че и повече години спокойно царуване.

— Говориш умно, приятелю — каза Одок доста изплашен. — Нека се споразумеем така: ще обединим силите си срещу камбрийците. Когато боят свърши, ако си убил Леовигилд, ти ще вземеш Елкуина и северната половина от кралството й. Аз ще имам южната половина. После ще се разделим като приятели и ще се отправим по домовете си.

Тотила подаде ръка и Одок я стисна. Никой от двамата нямаше ни най-малко намерение да спазва това споразумение, когато то престане да отговаря на собствените му интереси. Прегърнати през рамене двамата крале се върнаха усмихнати при хората си.

— Одок наистина ли е толкова голям глупак? — попита Илма недоверчиво.

Кралят и магьосникът седяха в малка шатра от намаслени кожи на половин ден път от крепостта на Елкуина. Беше нощ и мъжете почиваха, събирайки сили за следващия ден. Илма беше наклал малък огън без дим между тях и докато се съвещаваха, пламъците хвърляха зловещи сенки върху лицата им.

— Да, той е глупак, но не чак толкова голям, за да вярва в споразумението. Той е просто изплашен стар човек, чиито най-добри дни отдавна са минали. Одок иска да запази кралския си трон през малкото оставащи му години и не знае от кого да се страхува повече — от Леовигилд или от мен. Не харесва съюза, който му наложих, но няма друг избор.

— Ще му разрешиш ли да се прибере мирно у дома след свършване на битката? — попита Илма.

— Зависи как ще изглеждат нещата тогава. Ако неговите хора са понесли много загуби, а ние малко, ще го убия. Ако ние сме сериозно отслабени, може би ще трябва да изчакаме още една или две години. Несъмнено трябва да завладеем земите му, но защо трябва да изчерпвам всичките си сили в една втора битка, ако нещата могат да бъдат уредени по-лесно? В края на краищата аз имам големи планове и премахването на моите северни съперници е само малка част от тях. Когато тръгна да покорявам Юга, не искам да бъда слаб.

— Както винаги си прав, господарю — поласка го Илма. — Но няма ли нещата да се опростят, ако Одок бъде убит в предстоящата битка?

Тотила се замисли.

— Може би. Но ако бъде убит от камбрийците. Ако го убия аз, хората му няма да тръгнат с мен.

— Да предположим, че го убие Леовигилд?

— Какво? — Тотила беше озадачен. — Леовигилд? Че аз почти го съсякох на две. Досега сигурно е умрял от раните, които му нанесох.

— Тунгианците не знаят това. Аз мога да направя фантом и да му придам външност като на младия Леовигилд. Тунгианците ще видят как Леовигилд убива Одок, после ти ще можеш да се справиш с фантома, който ще умре като умира всеки истински човек.

Тотила се усмихна доволно.

— Можеш ли наистина да направиш това? Тогава тунгианците ще счетат за чест възможността да ме подкрепят, тъй като аз ще съм отмъстил за убития им крал.

— Точно така — съгласи се Илма.

Тотила доволно се удари по коляното.

— Тогава така ще постъпим! Никога не съм убивал един и същи човек два пъти. Интересно.

Одок и неговите военачалници седяха около огъня и навъсено гледаха в пламъците. Бяха очаквали с нетърпение боя с камбрийците, но появата на торманците бе охладила бойната им страст. Един високопоставен боец с много сиви кичури в кафявата си брада се обърна към краля: