Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Тогава богатството може да си седи непокътнато! — зарадва се капитанът.

— Може да се окаже, че няма как да стигнем до него — прекъсна възторга му Малия. — Кой знае под какво е заровено?

— Напътствията, които стигийският жрец е дал на Марандос са твърде ясни — възрази Спринголд.

Конан запомни тези думи. За пръв път чуваше да е имало такива напътствия.

Малия се засмя:

— Спринголд, ти самият непрекъснато ни напомняш колко време е минало след падането на Питон! Някога той е бил най-величественият град на света, а сега никой не знае със сигурност дори къде се е намирал. Но в същото време очакваш всичко тука да е същото, каквото са го оставили хората, пренесли съкровището.

— Ами да, аз…

— Мисля — намеси се кимериецът, — че в момента имаме достатъчно проблеми. Нека се погрижим за оцеляването си, а после ще мислим за богатства.

— Прекалено много искаш от мене — възнегодува Улфреде. — Не мога да не мисля за съкровището!

Думите му развеселиха дори моряците. Малия се смееше по-силно от останалите.

— Ти май си в добро настроение, сестрице — каза Улфило, като че ли смяташе това за лоша черта на характера.

— Не съм си изгубила чувството за хумор. Виж ни само! Десет опърпани, умрели от глад плашила, които са тръгнали за зелен хайвер в някаква забравена от бога дива страна, а говорим така, сякаш всеки момент ще метнем на гърбовете си несметни богатства и ще се върнем вкъщи! Никой ли тук освен мене не разбира колко глупаво е това?

Гласът й ставаше все по-накъсан и накрая тя почти изхлипа.

— Е, хайде сега, мила — скара й се Спринголд, — няма защо да се вълнуваш толкова. Ще открием съкровището и тези прости хорица без съмнение ще се съгласят да ни предоставят водачи. Като се върнем при заровената стока, ще им заплатим с дрънкулки. Пък и не бива да забравяш, че може скоро да се събереш пак със съпруга си!

— А, да, това не бива да забравям.

Конан би се изсмял на тона, с който го каза, ако положението й не беше толкова сериозно. Той изостана малко и поговори с Улфреде, докато аквилонците бъбреха помежду си.

— Мислиш ли, че ще се оправим лесно с тези „прости хорица“?

— Моля? — с престорен ужас възкликна капитанът. — Нима мислиш, че не съм съгласен с благородните ни водачи? Засрами се, Конан!

— За моя народ биха казали, че са прости диваци — изръмжа кимериецът, — а ние бихме ги избили много хитро.

— Ние, ванирците, сме по-цивилизовани. Щяхме да ги принесем в жертва на някое от по-незначителните ни божества, тъй като за нищо друго не стават.

— Все пак Улфило е голям воин — напомни Конан, — а Спринголд е забавен и е верен на приятелите си. Не, пощурели са при мисълта, че може да открият съкровище. Иска им се да вярват, че просто ще дойдат, ще го намерят на някое удобно място и ще си тръгнат. И понеже им се иска да вярват в това, не виждат опасностите, които ги чакат.

— Вероятно си прав, но чуй какво ще ти кажа: не си тръгвам оттук без моя дял от богатствата.

Сините му очи гледаха студено и Конан разбра, че не може да го разубеди.

От малък познаваше хората от Нордхаймер, езирите и ванирците. Бяха буйни хора, епикурейци, които обичаха еднакво да проливат кръв, да пируват, да имат хубави дрехи и добри кораби. Но най-много от всичко се радваха на злато, скъпоценности и други богатства. Понякога алчността им стигаше до лудост.

Конан, син на суровата кимерийска раса, не беше толкова целенасочен в стремежа си към тези неща. Вярно, харесваха му, с което се различаваше от сънародниците, израсли в планината. Когато се намираше в цивилизованите земи, обичаше да припечели злато, за да може известно време да живее прахоснически. Но винаги се връщаше към живота на воин, пълен с безмилостни удари и непоносими условия, който също му понасяше добре. Богатствата никога не се превръщаха за Конан в самоцел.

Сега, сред чудесата и мъките на Черния бряг, мисълта за съкровище му се виждаше далечна. В Асгалун му беше приятно да си представя високото заплащане и дела от богатствата. Тук те бяха изгубили своята реалност. От минутата, когато потеглиха на поход към вътрешността на континента, Конан изостави лустрото на цивилизацията и се върна към корените си. Удивителните, великолепни неща, които видя по пътя, го пречистиха от алчността. Искаше да разгледа по-добре тази необичайна страна. Златото само би му попречило. Въпреки това, тъй като беше приел задачата си, щеше да я изпълни, колкото и да му се виждаше глупава сега. Конан никога не приемаше пари, без да предостави в замяна качествена услуга.