Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Много си кльощав — увери го Улфреде. — Най-напред ще те поохранят.

Тъй като нямаха друг избор, тръгнаха заедно със съпровождащите ги под строй воини. Пътят, по който поеха, нямаше настилка, но беше равен и добре поддържан. От двете му страни видяха много хора, които обработваха земята. Те изоставяха сечивата си и се приближаваха да позяпат преминаващите чужденци. Сред работниците имаше както мъже, така и жени, които често носеха пеленачета, привързани към стройните им тела, в цедилки от червеникав плат. Никой от мъжете нямаше оръжие. Растенията, за които се грижеха, бяха непознати за хората от Западните земи, но очевидно сред тях имаше зърнени култури и зеленчуци.

По едно време прекосиха малко селце, населявано само от бойци. Те по всичко приличаха на съпровождащите ги, като се изключи това, че лентите на главите им бяха от лъвска кожа, а перата по тях имаха син цвят. Гледаха злобно, но Конан беше почти убеден, че враждебността им не е насочена към пленниците. По-скоро обект на тази неприязън бяха воините с бели пера. Върху този факт Конан трябваше да помисли.

— Вървим към онзи град — отбеляза Спринголд.

— Ако изобщо е град — каза Улфило.

— Тук поне няма пустиня, нито джунгла, нито орда нападащи маймуночовеци. Няма да се оплача, дори ако мястото, където ни водят, да не може да се сравни с Тарантия или Белверус — каза Малия.

— Така трябва да се разсъждава — похвали я Конан. — Стойте нащрек, но се радвайте, ако се случи нещо хубаво.

Той гръмко се засмя, с което стресна някои от придружаващите ги воини.

Разходката се оказа дълга, но не и неприятна, особено в сравнение с несгодите, които бяха преживяли напоследък. Минаха покрай множество малки селца, всяко от по десетина-двайсет колиби. Колибите имаха формата на кошер и бяха плътно покрити със слама. За примитивни селища, бяха удивително чисти и спретнати. Докато вървяха през селата, Конан си мислеше, че жителите им са доста загадъчни. Не приличаха на изтерзани и измъчвани роби, напротив, проявяваха доста жив интерес към непознатите. Но държанието им беше сдържано, като че се бояха да изразят чувствата си. Не се чуваше смях и хората не пееха, докато работят, за разлика от повечето жители на юг от Стигия.

Аквилонците не забелязваха тези подробности, но Конан знаеше, че аристократите рядко обръщат внимание на по-нископоставените, освен ако те не се държат нагло или враждебно. Но видя как наблюдателните сини очи на Улфреде отбелязаха тази странност.

— Мисля, че в тази страна има проблеми, приятели — сподели ванирецът.

— Как така? — учуди се Улфило.

— Селяните се боят от воините, които ни пазят.

— Че кога работниците не са се страхували от войниците? — все още не разбираше аквилонецът.

— Войниците със сините пера, покрай които минахме, изпитват същата неприязън — допълни Конан.

— Съперничеството между отделните групи е обичайно явление — не се даваше Улфило.

— Мисля, че другарите ни са прави — намеси се и Спринголд. — Имам чувството, че нещо… не знам точно, но нещо не е наред. Това явно е богата и хубава страна, пазят я силни воини и я обработват трудолюбиви селяни — все предпоставки да видим един щастлив народ. А тези хора са твърде свити, при това не се страхуват от нас, защото ясно виждат, че сме малко и сме обградени от собствените им хора.

— Може би е някакво народно брожение? — Колкото и да беше твърдоглав и високомерен, когато ставаше дума за власт, на Улфило не му липсваше проницателност. — Хората винаги са нещастни и несигурни, когато не е ясно кой управлява.

— Сигурно си прав — съгласи се Улфреде. — Бил съм в страни, където всеки момент е щяла да избухне война, и там във въздуха се носи точно същата тревожност.

— Докато нашето положение не ни стане ясно, няма смисъл да се чудим — прекъсна ги Конан. — Но трябва да сме бдителни.

— Не виждам и следа от съкровището, което търсим — обади се Малия.

— Аквилония е богата — напомни й Улфило, — но обикновените хора там не ходят издокарани със злато и скъпоценни камъни. Може би тукашните управници са го скрили в хазните си.

— А може и да не подозират съществуването му — предположи Спринголд.

— Как така? — учуди се Улфреде.

— Тези хора много наподобяват местните жители, които капитан Белформис е срещнал по крайбрежието. Може да са се пресили по тези места през последните няколко века. Ако е така, сигурно знаят също толкова малко за съкровището и притежателите му, колкото и хората, които сега живеят на някогашното място на Питон.