Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Да вървим.

Потеглиха с по-ведро настроение, защото се надяваха това да е последната част от техния дълъг, дълъг поход. Слизането от планината обещаваше да мине леко, а долината им изглеждаше не по-малко привлекателна от някое оживено пристанище.

Само Конан не споделяше тази увереност. Страната беше хубава, но опитът му говореше, че най-добрите земи се населяват от хора, които знаят как да ги пазят от пришълци. Продължителен мир би могъл да разглези обитателите на една богата страна, но поради нейната привлекателност границите й често биваха нападани.

— Вижте! — извика Малия, когато бяха превалили нанадолнището. Тя посочи някакво тромаво животно на десетина крачки пред тях. Напомняше носорог, но тъпия рог на носа беше извит настрани, а чифт още по-заоблени рога стърчаха още по-нагоре на муцуната му, точно под свинските очета. Животното кротко преживяше трева и не им обръщаше и капка внимание.

— Виждал ли си нещо подобно? — обърна се Спринголд към кимериеца.

— Никога — отвърна Конан. — Сигурен съм, че тази земя ние приготвила много изненади.

— Дано всички да са приятни! — пропя книжовникът.

По пътеката, която следваха, нямаше и помен от настилка, но Спринголд ги увери, че това въобще не е странно, тъй като от тази страна на планината явно вали много повече и дъждовете отдавна са успели за такъв дълъг период от време да изличат и най-малката следа от човешки труд.

В подножието на планината започнаха да срещат обработваеми участъци. Някакви храсти бяха засадени в правилни редици, по подобен начин бяха разположени и асми, привързани към набити до тях колове. На пръв поглед никой не се грижеше за тях, сред листата им свободно подскачаха маймуни. Привидното нехайство явно се дължеше на факта, че насажденията не са дали още плод.

— Кога ще срещнем хора? — попита Малия, когато излязоха на равното. Отговорът на нейния въпрос дойде почти веднага.

Мъжът стоеше посред една морава, подпрян на дълго копие. Той се взираше нагоре към планината, но когато видя приближаващите пътешественици, се изправи и изпъна рамене. Беше висок и слаб. Той се извърна леко и поднесе към устните си някакъв извит предмет. Чуха висок, пронизителен писък на рог, после мъжът пак се подпря на копието си.

— Сам е — ведро заключи Спринголд.

— Този рог беше предназначен за нечии уши — опроверга увереността му Улфило.

— Пък и май не се плаши от приближаването на цял отряд въоръжени непознати — отбеляза Улфреде.

— Защото знае, че няма от какво да се бои — рече Конан. — Гледайте.

Петдесетина мъже притичаха към самотния страж, а копията им блестяха заплашително под слънчевите лъчи. Като един, бойците се затичаха към пришълците. Не демонстрираха войнствеността си, а тичаха безмълвно, под строй.

— Дръжте ръцете си настрани от оръжието — нареди Улфило. — Твърде много са, пък и тази долина сигурно е пълна с такива като тях. Помнете, че сме мирни пътешественици. Ако някой опровергае с поведението си това предположение, ще го убия.

След няколко минути воините ги обградиха.

Бяха високи, със светлокафява кожа и с хубави, правилни черти. Оцветените им в червено коси бяха подредени в най-причудливи прически, а телата на повечето бяха украсени с мотиви от малки резки, направени върху кожата. Носеха копия с широки наконечници и малки, овални щитове.

— Всички приличат на Гома! — ахна Малия.

— Знаех си аз, че онзи негодник крие нещо от нас! — възмути се Улфило.

— А ето че сега нямаме преводач — въздъхна Спринголд. — Това може да ни затрудни.

На главите си воините носеха превръзки от леопардова кожа, със забучени по тях бели пера — повечето имаха по едно или по две. Напред пристъпи един мъж с три пера, със златни гривни на ръцете и краката, и каза нещо със строг глас.

— Това трябва да е началникът им — предположи Конан. — Ще се опитам да се разбера с него на кушитски.

Изрече няколко думи, но боецът само го гледаше безизразно. Кимериецът опита и няколко други езици, които се говореха в земите на чернокожите, но имаше същия неуспех.

После вождът изрева нещо и посочи с копието си. Подчинените му се строиха в правоъгълник около неканените си гости и се обърнаха в една и съща посока.

— Май ще ни заведат някъде под стража — досети се Спринголд. — Моят съвет е да ги последваме.

— Така ще бъде най-добре — подкрепи го Улфило. — Засега не са проявили враждебност и не се опитаха да ни разоръжат.

— Ами ако искат да ни изядат? — попита един от моряците.