Лин Картер - Конан пирата

Прозвуча далечен тържествен гонг. Чабела настръхна и заби нокти в ръката на Конан.

— Камбаните на кулата на всички богове! — каза тя задъхана. — О, Конан, много сме закъснели!

Той погледна пребледнялото лице на принцесата.

— Какво искаш да кажеш, момиче?

— Камбаните… обявяват, че кралят дава аудиенция! Много сме закъснели… церемонията вече е започнала…

Конан и Зигурд се спогледаха и бързо отвориха един прозорец, за да погледнат към двореца на хълма.

Светлини примигваха и се движеха насам-натам. Чабела беше права. Церемонията бе започнала.

В тронната зала на крал Фердруго се разиграваше напрегната драма. През квадратните стъкла на високите прозорци се процеждаше сива светлина със син оттенък от тъмното, прорязвана от светкавиците буреносното небе.

Залата беше обширна, с огромен купол високо над нея. Този купол бе най-голямото архитектурно чудо в двореца на Фердруго. Поддържаха го кръгли стени и наредени в кръг здрави гранитни колони, облицовани с извити плочи от гладък мрамор.

Стенните свещници от ковано злато хвърляха силна, трептяща светлина. Светлината от свещите и факлите, от лампите и от светкавиците се отразяваше от полираните като огледала щитове и украсените с пера шлемове на стражите, разположени в края на залата.

Стражите бяха много повече от обичайното за такива случаи. Това будеше несигурност и подозрение у мнозина от благородниците и официалните лица, поканени от краля. Набързо и тайно беше издадена заповедта за тяхното присъствие по време на четенето на кралската прокламация.

Другата причина за безпокойство бяха униформите на тези стражи. Макар че някои носеха униформи на Кралския легион — личната гвардия на краля — много повече бяха с униформата на Вилагро, херцог на Кордава.

В центъра на залата, върху подиум от блестящ зелен малахит с черни жилки стоеше издяланият от розов мрамор древен трон на Рамиранската династия. На него седеше крал Фердруго III.

Събраните за случая сановници рядко бяха имали възможност да видят своя монарх през последните месеци. Старият мъж беше много остарял. Беше се съсухрил. Крайниците му се бяха изкривили. Бузите му бяха толкова хлътнали, че скулите му стърчаха. Очите му се губеха под сенките на гъстите бели вежди. Светлината в съчетание с измършавелия му труп придава на стария монарх вид на скелет.

На главата му, очевидно прекалено тежка за слабия, набръчкан врат, стоеше древната корона на краля-герой Рамиро, основателят на династията. Беше проста златна елипса с назъбен горен край, наподобяващ зъбците и амбразурите на дворцовата кула.

С восъчнобледите си прозрачни ръце кралят държеше голям пергамент с много печати. Със слаб, несигурен глас крал Фердруго четеше от свитъка. Дългото, тържествено предисловие, безкрайният списък от титли и правническия му стил повишаваха нервното напрежение, обхванало умовете на присъстващите. Никой обаче не предугаждаше предстоящите ужасни събития.

Пред подиума, точно срещу трона, стояха двама мъже. Единият беше херцогът на Кордава. В отсъствието на принц Товаро, по-младия брат на краля, Вилагро беше пръв по ранг пер на кралството. Изражението на слабото му, алчно лице беше самодоволно.

До Вилагро стоеше друга фигура, непозната за останалите присъстващи. С бръснатата си глава и ястребови черти, с мургавата кожа, с широките рамене и с високия си ръст приличаше на стигиец. Той обаче беше плътно завит с наметало, така че се виждаше само главата му.

Върху нея имаше странно украшение — корона, наподобяваща златна змия, завита около главата му и обсипана с хиляди блестящи, бели, скъпоценни камъни. Когато непознатият отметна качулката на наметалото си и сановниците видяха короната, те се сбутаха и зашушукаха. „Ако диамантите наистина са обработени — шепнеха те, — тогава стойността на короната е неоценима“. При най-малкото помръдване на непознатия скъпоценните камъни изпращаха към стените и из залата хиляди лъчи във всички цветове на дъгата.

Лицето на тъмнокожия човек изразяваше силна концентрация. Така се бе самовглъбил, че изглежда не виждаше хората около себе си. Сякаш бе насочил цялата си енергия върху един-единствен обект.

Сред свитата на херцог Вилагро можеха да се видят зловещото лице на пирата Зароно и една закачулена фигура. Някои разпознаха в нея свещеника на бога Сет, Менкара.

Фердруго четеше бавно, но вече наближаваше края на документа. Когато значението на думите достигна до изумените уши на присъстващите, те се вцепениха: