Лин Картер - Конан пирата

Чабела пое дълбоко дъх и прехапа устни.

Със слабо изскърцване прътът подаде в долното гнездо на рамката. Металът се огъна и се измъкна. После гръмко изпука и се счупи. Изплющя като голям камшик.

Конан хвърли пръта и той падна на сламата с приглушен звън. Подпря се на стената и си пое дъх. После мушна в отвора огромното си тяло, извъртя се на една страна и се измъкна в коридора.

Чабела гледаше с невярващи очи.

— Никога не съм виждала такава сила! — каза тя.

Конан разтриваше ръцете си.

— Не бих искал да го върша всеки ден — отвърна той усмихнат. След това впери очи в коридора. — Сега накъде? Как ще излезем оттук? Кой те е подредил така? Нзинга?

Тя кимна и накратко разказа събитията, които се бяха случили след инцидента в залата за пиршества. Конан изръмжа, очите му пламнаха.

— Странна история — каза той — и най-странната част в нея е магическото появяваше на стигийския магьосник, защото за мен той е такъв. И при предишните си странствалия съм срещал магьосници. Но се чудя кой е той, та е дошъл да вземе короната. Сигурна ли си, че не е онова куче с бръснатата глава, Менкара? В Кордава той не се отделяше от Зароно.

Чабела поклати глава така енергично, че черните й лъскави къдрици заподскачаха.

— Не. На „Уастрел“ често виждах Менкара и веднага щях да го позная. Той е мършав, мрачен човек среден на ръст и говори с монотонен, почти беззвучен глас, сякаш говоренето го изморява. Този човек, макар да мисля, че е от същата раса, бе много различен, много по-висок, силен и грозен, с жизнен и властен вид.

Слушайки с половин ухо Конан огледа виещия се коридор. Интуитивно чувстваше необходимост да действа. Ако искаха да се измъкнат от града на жените-бойци, трябваше да го сторят сега, докато кралица Нзинга е в безсъзнание. Кимериецът не знаеше колко дълго ще продължи действието на зелените лъчи на стигиеца.

Конан тръгна по коридора. Спря на едно място и измъкна от скобата една голяма факла. Претегли я на ръка с оценяващо сумтене. Факлата представляваше тояга от плътно, лъскаво дърво, чийто овъглен горен край беше обвит с ленти от грубо тъкан плат, напоени с някакво гъсто масло. Маслото даваше пушлив, трепкащ, жълт пламък. Една от задачите на Чабела като робиня бе да подменя тези факли из палата, когато догорят и да увива и подпалва онези, които са престанали да светят.

Един неочакван завой на коридора изправи Конан и принцесата лице в лице с взвод от жени-войници. Бяха големи, яки, със силни ръце, с плоски, увиснали гърди и с изпъкнали скули и дръпнати очи. Носеха груби кожени нагръдници, към които бяха завързани с ремъци бронзови плочки. По същия начин бяха закрепени плочки и към късите им полички. Бяха въоръжени с копия и къси саби с бронзови остриета.

— Хванете ги! — извика един груб глас и Конан видя зад мрачната редица амазонки кралица Нзинга. Красивото й черно лице бе изкривено от ярост. Нямаше друг начин да излязат оттук, освен с бой.

Конан не чака да го нападнат. С един скок се хвърли сред амазонките. Удряше наляво и надясно с горящата факла. За един миг той повали две едри амазонки, които паднаха с разбити глави. Една ръмжаща амазонка се хвърли към него с къса сабя в ръка. Той мушна факлата в лицето й. Амазонката се отдръпна с писък, като удряше с ръце пламналата си коса. Към корема му се насочи едно асегаи. Той го изби от ръцете на притежателката му и то издрънча в стената. С бързината на връхлитаща пантера Конан замахна с факлата, за да нанесе следващия удар — и замръзна.

Нзинга се бе измъкнала от групата биещи се бойци. Сега тя стоеше, сложила кафявата си ръка около голата зингаранска принцеса. В свободната си ръка държеше насочена към гърлото на Чабела кама с остър като игла връх.

— Хвърли факлата, бяло куче или твоята кучка ще се задави в собствената си кръв! — заповяда амазонката със студен, мъртвешки глас.

Амазонките го заобиколиха. Омотаха китките му с дебели въжета от сплетена суха трева и ги завързаха до тялото. Металургията на изостаналата в развитието си страна на амазонките още не беше стигнала дотам, че да произвежда сложни метални вериги и ключалки. Конан предположи, че ключалките на вратите на килиите са наследени от първите строители на града.

— Сега вече не може да избяга, кралице — избоботи една жена-войн. — Защо веднага не го съсечем?

Нзинга погледна оценяващо блестящите от пот гърди на Конан.

— Не — отсече най-после тя. — Намислила съм друга съдба на предателя. Той, който отхвърли моята любов, няма да бъде непочетен от моята омраза. Сложете и двамата в кошарата за роби. После рано ги хвърлете на дърветата куламту.