Лин Картер - Конан пирата

Царуваше пълна тишина, нарушавана единствено от капеща вода. Факли от намаслено дърво, поставени на конзоли по стените на големи разстояния една от друга, осветяваха коридора с примигваща жълта светлина. В тъмните участъци между факлите, на нивото на пода Чабела съзираше малките очички на припкащите гризачи.

В зловещата тишина на мрака голото момиче се движеше като бял призрак. Нервите й бяха опънати от ужас. Коридорът се виеше и разклоняваше. Принудена да гадае кой път да избере, Чабела скоро разбра, че се движи напосоки. Несъмнено тя можеше да се върне обратно, но с това само щеше да се върне в ужасните лапи на Нзинга. Не й оставаше нищо друго, освен да продължи и да се моли на Митра да я насочва по верния път навън.

След дългото лутане Чабела видя, че е стигнала до подземния затвор. От двете страни имаше килии. В мрака зад тях едва се виждаха затворниците. Някои стенеха или хлипаха, но повечето мълчаха.

Момичето надникна в първите няколко, но гледките бяха толкова отблъскващи, че тя отвърна очи. Някои от затворниците приличаха на скелети, сякаш са гладували от години. Други гледаха безизразно, с помътнели очи. Някои бяха мъртви и плъховете бяха смъкнали мършавата плът, оставяйки голи кости. Завивайки по коридора Чабела се изненада, когато в една килия видя Конан от Кимерия.

Огромното му тяло беше проснато върху дебел слой слама. Тя се спря, стъписана, чудейки се, дали е полудяла или там наистина лежи якият капер.

Беше наистина кимериецът. Отначало го помисли за умрял. После, след като очите й свикнаха с мрака на килията, видя, че силните му гърди се повдигат и спадат от равномерно дишане. Очевидно бе в безсъзнание.

Чабела извика тихо името му, но не получи друг отговор, освен хъркането на храбрия варварин. Вратата беше здраво заключена.

Тя продължи да стои и да се чуди какво да направи. Стражите на Нзинга всеки момент можеха да се покажат иззад ъгъла на коридора и да я намерят. Най-умното беше бързо да се махне, но тя не можеше да изостави храбрия пират, който я бе спасил от Безименния остров.

Отново извика името му. Тогава зърна до стената изправена калена кана. Бръкна с пръст и откри, че е пълна със студена вода. Сигурно беше вода, която даваха ежедневно на нещастните затворници.

Чабела взе каната и я занесе до килията на Конан. За щастие изпадналия в безсъзнание кимериец беше хвърлен в килията така, че обърнатото му нагоре лице се намираше близко до решетките.

Зингаранската принцеса изля водата от каната върху лицето му. Кашляйки, плюейки и ръмжейки Конан започна да идва на себе си. Той простена, надигна се и седна, оглеждайки се сънливо наоколо.

— Какво, в ледения ад на Имир… — изръмжа той. После мрачният му поглед попадна на бялото, изплашено лице на голата зингаранска принцеса и той напълно се съвзе.

— Ти? В името на Кром, какво става, момиче? — изръмжа Конан. Оглеждайки се с озадачено изражение, той продължи: — Къде, в единадесетте червени огнени кръга на ада се намираме? Какво се е случило? Чувствам главата си така, сякаш всички дяволи от ада са скачали върху нея…

Момичето накратко му разказа последните си нещастни преживявания. Конан присви очи и замислено потърка наболата си брада.

— Значи Нзинга ме е упоила, така ли? Трябваше да го очаквам, проклето да е ревнивото й черно сърце! Тя не е искала да се събудя, за да не попреча на наказанието, което е решила да ти наложи. Сигурно е сметнала, че моите покои в харема не са достатъчно сигурни и е заповядала на слугите си да ме пренесат тук. — Той опипа сламата, на която лежеше и тихо се засмя. — Според нейните представи тази слама представлява лукс Изглежда Нзинга възнамерява най-напред да се отърве от теб, а след това да ме задържи като неин любовник.

— Какво можем да направим, капитан Конан? — почти изхленчи Чабела. Изтезанието беше изчерпало големия й кураж.

— Какво да правим ли? — изръмжа Конан и плю. — Да излезем оттук! Помести се от вратата.

— Какво имаш предвид? Аз нямам ключ…

— По дяволите ключовете! — озъби се той. — Тези пръти са от мека мед и са тук от векове. Корозията ги е обхванала и ако е влязла достатъчно дълбоко в тях не ми трябват никакви ключове. Сега се отдръпни назад!

Запъвайки крака в пода Конан присви рамене и натисна позеленелия прът. Цялата страхотна сила на гърба, раменете и кафявите му ръце се съсредоточи в едно титанично усилие. Лицето му потъмня. Дишането му стана дрезгаво. На челото му блестяха капчици пот. Мускулите му се издуха като бронзов релеф. Заприличаха на сплетени метални въжета.