Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

Дебелият кръчмар, позеленял от страх, поклати глава.

— Благородни господарю, не бях я виждал преди да дойде тук вчера, облечена с чуждестранни дрехи. Преоблече се в стаята си на горния етаж. Не знам нито името й, нито каквото и да е за нея.

Конан се изправи на крака, съвсем малко притеснен от раните, които биха обездвижили за дни някой обикновен мъж. Измъкна меча си от тялото на Баракус и извика като гръмотевица:

— Веднага ме заведи в стаята й! И ако това се окаже друга клопка, душата ти за миг ще започне да гние в черните дупки на Ада!

С разтреперани колене отпуснатият канириец го поведе нагоре по тясната стълба. Кимериецът го последва, очите му оглеждаха всяка пукнатина с вълча предпазливост. На горния етаж водачът му спря пред една врата и избра ключ от голямата връзка на колана си. Отключи вратата и я отвори широко, за да успокои настръхналия варварин.

Конан реши, че няма възможност за друга засада в тази тясна стаичка. Единствените мебели бяха легло и малка масичка. Върху леглото лежаха зелени копринени дрехи, златист шал, тюрбан със смарагдена игла и прозрачен воал. Конан замръзна на място, изумен от онова, което бе видял. Това бяха дрехи на хирканска благородничка, от огромната и разрастваща се източна империя Туран — от Акиф, Шапур или от самия Аграпур.

Конан се завъртя, върна се по стъпките си: сбърчи чело, обмисляйки тази нова загадка.

С пламнали ноздри и с меч в ръка Конан излезе предпазливо през вратата на кръчмата. Крайниците му бяха изтръпнали от раните, а хълбокът го болеше от промушваното с камата, но той все още имаше достатъчно енергия, за да скочи на седлото на коня си, който го чакаше отвън.

Беше озадачен от нападението. Добре знаеше, че много хора от различни религии, раси и обществени положения жадуваха за кръвта му и с удоволствие биха изпекли червата му на бавен огън. Точно сега обаче той беше яздил бързо, безшумно и анонимно Само Тросеро и Просперо знаеха накъде е тръгнал, а тяхната вярност не можеше да се постави под съмнение. Но все пак въоръжени врагове му бяха направили засада! Нещо или някои бе съюзил Баракус от Запад и хирканката от Изток в опита им да го хванат в капан.

Конан изхвърли загадката от ума си с фаталистичното хладнокръвие на варварин — след като не можеше да си представи цялостната картина на скорошния инцидент, той щеше да се задоволи да чака, докато и друга информация излезе на бял свят.

Пое в небрежен галоп из улиците, а очите му се стрелкаха из сенките. Единствената светлина идваше от случайно проблеснала свещ от някой прозорец. Мислите му се върнаха към красивата жена, която едва не го заведе право при смъртта му. Гледката на изваяната й фигура бе подпалила кръвта му и той възнамеряваше да получи поне една целувка като награда заради това, че й е помогнал. Но сега тя бе изчезнала като омагьосана.

Появявайки се на широкия, пуст площад, Конан, съпроводен от бледата светлина на забулената в облаци луна, видя очертанията на островърха сграда, сочеща като пръст към небето. Тя грееше в смътно жълто в сгъстяващия се мрак — нещо като отражение на умиращото слънце. Това бе кулата, където Пелиас се криеше от нежеланата компания на хората от неговия вид.

Просторна шир от спретнати градини и ливади заобикаляше жълтата кула. Без стени, без огради или непристъпни порти около нея. Те не бяха нужни. Ужасяващите легенди, нашепвани в тъмните нощи, бяха научили канирийците да се държат настрани от свърталището на магьосника, в което неканен гост можеше спокойно да влезе — и най-вероятно никога нямаше да се върне.

Конят на Конан спря в края на ливадата, изцвили и се изправи на задните си крака. Започна да дъвче юздата си, а от устата му потече пяна.

— Кром! — промърмори кимериецът. Май че Пелиас си има демонска компания. Е, ще вървя пеш!

Слезе от седлото и тръгна нагоре по тясната пътечка, постлана с плочи. Очите му се стрелкаха на всички страни, а ръката му не се отделяше от дръжката на меча. Ритуалите на черната магия често привличаха безименни чудовища в нощта, както миризмата на мърша събира лешоядите. Конан се беше срещал с много същества, пръкнали се в други времена и места на битието. Много от тях можеха да бъдат победени само с магически оръжия или със заклинания, скрити в прашни томове или изпокъсани пергаменти. Но Конан не обичаше магиите и ритуалите, с които те можеха да бъдат развалени. Той вярваше повече на острия си меч, а не на всичките там магически абракадабри.