Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

Конан знаеше, че Пелиас се спотайва в кула от жълт камък в северния край на града. Възнамеряваше най-напред да посети магьосника, а после да си търси подслон и храна. Каквото и да е би му свършило работа. Тялото и вкусовете му не бяха се размекнали от годините цивилизован живот. Един хляб, парче месо и кана пенлива бира бяха всичко, което искаше. За спане, защо не, можеше да използва пода на кръчмата, ако не се намереше нещо друго.

Конан нямаше желание да прекарва нощта в жилището на Пелиас, въпреки всичкия му лукс. Твърде много тъмни и безименни същества можеше да се разхождат из тъмните коридори в свърталището на магьосника…

Чу се приглушена ругатня и уплашен вик. Вратата вляво се отвори и едно младо момиче изхвърча на улицата.

Конан дръпна юздите. Момичето приличаше на мекрани, които населяват къщите за удоволствия в рая на Ерлик, където отиват само истинските вярващи. Това Конан веднага можеше да забележи, тъй като простата рокля на момичето бе разкъсана на парцали и едва покриваше тялото й. Отмятайки назад гъстата, черна коса от лицето си, тя погледна ужасѐно към вратата, която се затвори зад нея. После големите й очи се обърнаха към Конан, замръзнал на коня си като статуя. Примряла от ужас, тя вдигна ръка към устата си.

— Хубавице, какво те тревожи? — грубо попита Конан и се наведе напред. — Любовникът ти ли ти се разсърди или какво?

Момичето се изправи с гъвкаво движение.

— Двама пияни войници се опитаха да ме изнасилят. Дойдох да купя вино за баща си. Взеха ми и парите!

Очите на Конан светнаха, когато той скочи на земята. Варварският му кавалерски кодекс го бе научил да мрази мъж, който си позволява брутално държание спрямо някоя жена.

— Спокойно, драга. Сега ще им оскубем брадите. Само отвори вратата. Те ли са единствените гости?

Ужасѐна, тя кимна утвърдително и го поведе към кръчмата. След миг колебание, тя отвори вратата. Два дълги скока и Конан се озова вътре. Вратата щракна и се затвори зад него.

Но не се сблъска със сцената, която беше очаквал. Вътре нямаше пияни войници, които можеха да бъдат успокоени с няколко удара. Седмина бдителни, въоръжени мъже бяха наредени до стените с мечове и ками, блеснали в ръцете им. Те незабавно се втурнаха към Конан. В очите им се четеше решителност да убиват.

Един цивилизован човек би зяпнал от изненада за секунда и би паднал посечен в следващата, но това не се отнасяше за гигантския кимериец. Острите му първобитни инстинкти мигновено го предупредиха още когато прекрачи прага и светкавичните му рефлекси се задействаха моментално. Сега нямаше време да измъкне големия меч; преди да го извади, те щяха да се хвърлят отгоре му като глутница вълци. Единственият му шанс бе във внезапната атака, която щеше да изненада нападателите му със самата си смелост, преди да успеят да го обградят и да приближат към него.

С мощен ритник подметна една пейка във въздуха, към краката на трима от противниците му, които тичаха към него. Те паднаха, сплетени в дрънчащ, ругаещ възел. Конан се наведе под свистящ към гърдите му меч и заби десния си юмрук в лицето на нападателя, преди той да успее да се окопити и да възстанови равновесието си. Усети как костите му изпращяха под удара; нападателят залитна назад към атакуващите си другари.

Възползвайки се от объркването, кимериецът се измъкна невредим от пръстена на враговете си, извъртайки се със скоростта на пантера, сграбчи тежката дъбова маса, повдигна я и я хвърли в лицата на враговете си. Оръжията им издрънчаха на пода, ругатни и болезнени викове раздраха въздуха. Утихването на битката за момент даде възможност на Конан да измъкне големия си меч от ножницата и да грабне камата в лявата си ръка.

Не изчака нова атака. Варварската му кръв кипна от тази коварна засада. Червена мъгла забули погледа му, а съзнанието му бе завладяно от жажда за убиване. Впускайки се напред, сам срещу шестимата оцелели, Конан със силен ритник строши ребрата на единия, които още се мъчеше да се надигне. Парира с камата си подлия удар на друг от останалите и с диво завъртане на тежкия меч му отсече ръката. Тя, заедно с оръжието, падна на пода, а човекът се сгромоляса с изцъклени очи. Крещеше, а от раната му бликаше кръв.

Така останаха четирима, напредващи предпазливо в полукръг. Високият водач с вълчи поглед се хвърли в краката на Конан, но едва не изгуби главата си от свистящия контраудар на кимериеца. Избегна го, като се хвърли на пода. Точно преди да го направи, Конан го позна — беше Баракус, аквилонски благородник, когото той бе изпратил на заточение заради интриги с офирийците.