Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

— Но, Конан — каза Просперо със свободната фамилиарност, която съществуваше между него и краля — не можем да те оставим да рискуваш живота си в такова несигурно преследване. Така може никога да не постигнеш целта си, докато с копията на пойтианските рицари зад гърба си можеш да надвиеш всеки враг. Нека да препуснем с теб!

Сините очи на Конан блеснаха със свирепа благодарност, но той тръсна черната си грива.

— Не, приятелю. Чувствам, че съдбата ми е предопределила да освободя кралицата си сам. Даже помощта на верните ми рицари няма да осигури успеха. Ти ще командваш армията в мое отсъствие, а Тросеро ще управлява кралството. Ако не се върна за две години — изберете нов крал!

Конан вдигна тънката златна диадема от черната си коса и я остави на дъбовата маса. Постоя за момент, потънал в размисли.

Тросеро и Просперо не направиха опит да нарушат мълчанието. Отдавна бяха научили, че пътищата на Конан понякога са странни и неведоми за цивилизованите хора. С варварския си ум, неопетнен от цивилизования живот, той беше способен да накара мислите си да тичат по пътеки, различни от обикновените. Тук стоеше не само кралят, чиято кралица беше отвлечена. Тук стоеше първобитният човек, чиято другарка бе откъсната от него от сили тъмни и неизвестни и който, без показност и самохвалство, мълчаливо трупаше ужасна мъст в сърцето си.

Конан сви широките си рамене и наруши мълчанието:

— Кон, Просперо, и доспехи на обикновен наемник! Тръгвам веднага.

— Накъде? — попита генералът.

— Към магьосника Пелиас от Кот, който живее в Канирия, в Кораджа. Надушвам черна магия в тазвечершната случка. Това летящо същество не беше земна птица. Не обичам магьосниците и предпочитам да се справям без тяхна помощ, но сега имам нужда от съвета на Пелиас.

Отвън, зад тежката дъбова врата, стоеше човек, притиснал ухо до дървото. При тези думи по лицето му премина усмивка. С лукав поглед той се вмъкна в една от нишите, закрити с тежки драперии. Конан и приятелите му минаха и стъпките им заглъхнаха надолу по стълбата.

Шпионинът изчака, докато шумът замре съвсем. После, оглеждайки се надясно и наляво, той се измъкна от скривалището си. Облечен като слуга в двореца, той незабелязано прекоси двора. Изчезна в помещенията за слугите и скоро се появи, пременен с тежко вълнено наметало, което го предпазваше от нощния студ. Каза паролата на часовия и той го пусна да излезе. Тръгна към западната част на града.

Никой не го последва. По-малките улички и пътечки бяха тъмни като вътрешността на комин. Малко лъчи от забулената в облаци луна пронизваха мрака им. Стражи с алебарди на рамо и остри шлемове на главите крачеха по двойки из улиците и си говореха тихо. Блудниците се навеждаха от прозорците и подвикваха на минувачите. Някои бяха красиви, разкриваха великолепието на белите си шии с деколтирани рокли или шалове от чиста коприна. Други имаха измършавели и сбръчкани лица, покрити с пудра и хиркански руж. Но шпионинът бързаше напред, без да се отклонява от пътя си.

Най-накрая стигна до голяма къща, построена в градина, която приличаше на парк. Висока стена я ограждаше от всички страни, но в една ниша бе вградена малка врата. Той почука четири пъти. Вратата се отвори и на прага се показа гигантски, мрачен стигиец, облечен в бяло. Двамата мъже си прошепнаха няколко думи. После слугата от двореца се забърза към къщата. Всички прозорци бяха тъмни освен един.

Това очевидно не бе дом на кореняк аквилонец. Стените бяха украсени с тежки завеси и разкошни картини, но изобразените мотиви не бяха западни. Сводести мраморни храмове, бели зикурати 1 1 Зикурат — храмовата кула на древните асирийски и вавилонски храмове — Бел.пр. и хора с тюрбани и широки халати доминираха в изобилието от златни и сребърни мазки, коприна и сатен и криви мечове. Арабски овални златни маси, дивани с покривки от червена и зелена коприна, златни вази с екзотични цветя бяха така комбинирани, че да предадат съвършено атмосферата на изобилния и екзотичен Изток.

Отпуснат на дивана, едър румен мъж пиеше вино от бокал, украсен със скъпоценни камъни. Той отвърна на поклона на слугата с небрежно кимване.

— Какво те води насам, Маринус? — В ленивия глас се усещаше строгост. — Нямаше ли достатъчно работа, която да ми свършиш на кралския бал? Той няма да свърши до ранни зори, освен ако Конан не е изпаднал пак в онези свои варварски настроения. Какво е станало? — Пийна си още една глътка и прониза Маринус с поглед.