Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

За щастие никакъв демон от тъмните свърталища не му препречи пътя. Той стигна до кулата, без да забележи някакъв признак на живот сред храстите и цветята.

Чак тогава облаците се отдръпнаха от луната. На ясната лунна светлина Конан видя, че жълтеникавият цвят на кулата се дължи на множеството златни монети, зазидани в гипса. Конан погледна онези, които се намираха на нивото на очите му. Ни една от тях не му беше позната и той заподозря, че и останалите са също тъй странни. На всички бе изобразена голяма маймуна. Върху някои бяха заличени златните ръбчета на буквите и криптичните знаци и не беше останало нищо, освен полиран диск.

Конан знаеше, че златото се приема като ценен помощник в правенето на магии, особено под формата на монети от древни кралства. Тук, помисли си Конан, са символите на отдавна загинали земи от забравени легенди, когато жреци и магьосници са управлявали със смразяващ ужас, влачили са пищящи девици в тъмни пещери, където са били изпълнявани зловещи ритуали или са обезглавявали хиляди затворници на публични места, докато реки от кръв задръстят каналите.

Конан потрепери. Много зло бе събрано тук. Независимо от това той натисна желязната врата.

Тежката метална плоча тихо се завъртя навътре. Кимериецът влезе с меч в ръка, сетивата му бяха изострени като на дебнещ тигър. На бледата светлина, идваща през отворената врата той видя две стълби — едната се извиваше нагоре, а другата се губеше в подземния мрак.

Острото обоняние на Конан долови непозната миризма от стълбата, водеща надолу. Подозираше, че тази миризма с примеси на мускус идва от лабиринта пещери под кулата. Присви очи. През ума му преминаха спомени за подобни миризми, носещи се из катакомбите на мъртвия град Птеион в Стигия, където нощем бродеха страховити фигури. Той разтърси глава, както сърдит лъв разклаща гривата си.

Изведнъж бе стреснат от думи, изречени с дълбок, отекващ глас:

— Добре дошъл, Конан! Покачи се нагоре по стълбите и следвай светлината!

Конан се огледа свирепо, но не можа да разбере откъде идва гласът. Сякаш се носеше отвсякъде, отекваше като тоновете на храмов гонг.

Пред Конан подскочи светеща топка, толкова внезапно, че той инстинктивно отстъпи назад. Тя висеше във въздуха и като че ли нищо не я придържаше там. Грейнала бе ярко. На тази светлина Конан видя, че стои в коридор, украсен със завеси с древни и странни рисунки. Една стена бе покрита с полѝци, върху които бяха подредени странно оформени съдове от камък, сребро, злато и нефрит. Някои бяха инкрустирани със скъпоценни камъни, други бяха прости и всички бяха размесени без ред.

Светещата топка се понесе бавно към стълбите. Конан я последва без колебание. Човек никога не знае какво има в ума на един магьосник, но Пелиас във всеки случай изглеждаше добре разположен към него.

Докато се движеше нагоре, от стълбите не се чу нито едно изпукване. Мечът още беше в ръката му, макар и по-наведен от преди. Стълбите свършваха на площадка, преградена с медна врата с неразгадаеми знаци, гравирани като фантастични и сплетени шарки върху червеникавата й повърхност. Някои от тях Конан познаваше от своите скитания — те бяха мощни магически символи от тайните учения на древни раси. Намръщи се недоверчиво. После вратата се отвори тихо и блещукащата светлина угасна.

Сега вече нямаше нужда от нея. Стаята, в която Конан влезе, беше голяма и добре осветена. Беше декорирана с пищни украшения по стените и скъпи произведения на изкуството от много земи. В множеството скоби по стените горяха свещи: меки килими покриваха пода.

В средата на стаята имаше огромен диван, покрит с възглавнички. Върху него лежеше Пелиас, висок, слаб, сивокос мъж с роба на учен. Очите му бяха тъмни и замислени, главата му — малка и добре оформена, ръцете и краката му — малки и стегнати. Той очевидно проучваше нещо, защото в големия шкаф с книги зееха празни места, а няколко тома бяха пръснати по пода. Голямата маса до дивана бе покрита с пергаментови свитъци. Поне приличаха на пергаментови, макар Конан да знаеше, че магьосниците предпочитат най-силните им магии да бъдат записвани върху изсушена човешка кожа.

На стената висеше огледало в проста желязна рамка, която контрастираше с лукса на другите мебели. Конан не бе изненадан от луксозната обстановка. За разлика от повечето магьосници, Пелиас никога не гледаше с подозрение към плътските удоволствия.

— Добре дошъл. Конан! — извика магьосникът. — Минаха почти четири години… — После Пелиас скочи и присви очи, тъй като Конан тръгна тежко напред и сложи меча в ножницата си. — Ти си ранен! И то скоро! Имаш нужда от нещо по-силно от това вино. Чакай!