— Стрелци! Един стрелец, бързо, да стреля по тях! — Гласът на командващия офицер приличаше на отчаян писък. Петима мъже хукнаха напред, всеки въоръжен с мощен, двойно изкривен хиркански боен лък. Мястото покрай прозореца се разчисти и скоро се чу бръмченето на тетивата. После един от стрелците сви рамене и се обърна към офицера:
— Разстоянието е твърде голямо на тази несигурна лунна светлина. Не можем да различим главите им, а те вероятно плуват под вода през повечето време. Задачата надхвърля възможностите ни.
Генералът погледна свирепо, завъртя се и хукна към кралските покои. Йездигерд се беше възстановил от шока. Единствената следа от схватката бе малкият бинт около челото му, частично покрит от тюрбана. Сбитият доклад за станалите инциденти бе прекъснат от силния удар на кралския юмрук по масата. Вазите и каните с вино се разпиляха по пода.
— Посмели сте да се провалите! Окървавените варвари са избягали и сега се подиграват с величието на Туран! Моите войници да не са сукалчета, че не могат да повалят двама души? Всеки десети гвардеец ще умре сутринта, за да се усили смелостта на останалите!
Продължи с по-нисък глас:
— Веднага екипирай два бойни галеона. Варварите сигурно ще се опитат да откраднат някоя лодка и да прекосят морето. Ще ги изпреварим. Нека тези кораби са добре снабдени с провизии; екипажът им да се състои от най-добрите ми моряци и войници. Вземи най-яките роби за гребци. Когато хвана тези кучета, те ще изтърпят мъчения, равняващи се на хиляди смърти в стаите за мъчения в Аграпур!
Той се разсмя от зловещата перспектива и направи властен жест на генерала си. Последният хукна навън, проправи си път сред тълпата в тронната зала и се зае да изпълнява заповедите на господаря си.
Рибарят Косру седеше търпеливо върху планшира на едномачтовия си кораб и кърпеше мрежата си, скъсана следобед от удара на огромна есетра. Прокле лошия си късмет, защото това беше хубава мрежа. Струваше му две златни монети и обещание за петдесет фунта риба към шемитския търговец, от когото я купи. Но какво да направи един беден, гладуващ рибар? Трябваха му мрежи, за да си вади прехраната от морето.
Да, ако това бяха единствените неща, необходими за него и семейството му! Но той трябваше да работи усилено, за да плаща данъците, наложени от краля. Вдигна очи към двореца, очертал се на лунното небе. В тях се четеше отровна, тайна омраза. Палатът беше кацнал на скалата като гигантски лешояд от злато и мрамор. Кралските бирници имаха гъвкави камшици и не изпитваха угризения, когато ги използваха. Подутините и белезите от стари рани по гърба на Косру му напомняха за неправдите, които бе изстрадал, когато в плитчините нямаше риба.
Изведнъж корабчето се надигна, едва не го събори. Косру скочи на крака, а очите му изскочиха ужасѐни от орбитите си. Огромен, полугол мъж се покатери на борда; черната му, грубо подстригана коса бе рошава и мокра. Косру го оприличи на някакъв морски демон, излязъл от незнайни дълбини да прокълне душата му и да разкъса тялото му.
За момент привидението просто седна на една седалка, поемайки си дълбоко дъх. После проговори на хиркански, макар и със силен варварски акцент. Косру си поотдъхна, защото легендите описваха демоните като същества, лишени от дар слово. Но все още трепереше, изправен пред тлеещите очи и свирепата външност на гиганта. Ужасът му се удвои, когато още една фигура, златокоса и облечена в черно, последва другата на борда. Златокосият имаше в колана си широка кама.
— Не се страхувай, моряко! — изгърмя чернокосият гигант. — Не искаме кръвта ти, само кораба ти. — Извади от превръзката на пояса си блестяща диадема и му я подаде. — Ето ти добра цена, че и отгоре. С това украшение можеш да си купиш десет като този. Съгласен ли си… или…?
Присви заплашително дебелите си пръсти. Косру, със замаяна глава, кимна и грабна диадемата. Със скоростта на уплашена мишка той припна към малката лодка, завързана в задната част на корабчето и загреба с отчаяна скорост.
Странните му клиенти не си губиха времето. Бързо вдигнаха платното и то се развълнува от освежаващия бриз. Спретнатото корабче набра скорост и се отправи на изток.
Косру сви озадачено рамене. Спря да гребе само за миг, колкото да погледне приказната диадема, чиито скъпоценни камъни блестяха на лунната светлина като водопад от разплискан бял огън.
Вятърът духаше силно. Ревналата вихрушка изхвърляше солени пръски от вълните. Конан Кимериеца пое дълбоко дъх в мощните си гърди, наслаждавайки се на усещането за свобода. В съзнанието му нахлуха, много спомени от преди, когато той, като главатар на пиратите от морето Вилайет, помиташе пристанищата с кървави мечове и оставяше туранските градове в димни руини.
Читать дальше