Дж. Уорд - Избраницата

Ви се приближи до Тор и се завря в лицето му. Я виж ти — беше извадил пистолета си… и дулото му беше насочено право във физиономията на Тор.

— Сериозно ти казвам, братко.

Тор погледна над масивното си рамо към пленника им. И усети как се усмихва мрачно.

— Буден е.

— Не, не е…

— Дишането му току-що се промени. — Тор посочи към голите гърди. — Погледни.

Бъч се намръщи и се приближи до пленника.

— Я виж ти кой бил буден.

Ви се обърна.

— Мамка му.

Пистолетът му обаче не се отмести, нито пък Тор. Колкото и да искаше да се докопа до Кор, при най-малкото движение щеше да налапа куршума: Ви бе най-малко сантименталният от братята и горе-долу толкова търпелив, колкото и гърмяща змия.

В този миг очите на Кор се отвориха. На треперливата светлина на факлите те изглеждаха черни, ала Тор помнеше, че са сини. Не че го беше грижа.

Ви доближи лице до неговото, диамантените му очи бяха като ками.

— Това няма да бъде подаръкът за рождения ден, който ще направиш на мъртвата си шелан.

Тор оголи вампирските си зъби.

— Да ти го начукам.

— Няма да го бъде. Наричай ме както си искаш, обаче не. Знаеш как ще се развият нещата и все още не е дошъл твоят ред.

Бъч се ухили на пленника им.

— Чакахме те да се присъединиш към партито. Да ти предложа нещо за пиене? Може би малко ядки, преди да те накараме да изправиш седалката и да излетим? Няма смисъл да ти показваме аварийния изход. Няма да ти се наложи да се притесняваш за това.

— Да вървим, Тор — нареди Ви. — Веднага.

Тормент отново оголи зъби, ала не срещу брат си.

— Ти, копеле, ще те уб…

— Не, няма да го бъде. — Ви го сграбчи за бицепса и го задърпа към изхода. — Навън…

— Не си Бог…

— Нито пък ти, поради което ще си отидеш.

Някъде дълбоко в ума си Тор си даваше сметка, че шибанякът има право. Изобщо не мислеше трезво… а, и майната ти, Ви, задето помнеше коя вечер е.

Обичната му шелан, първата му любов щеше да навърши двеста двайсет и шест години. И щеше да има двегодишно малко в прегръдките си.

Ала съдбата бе решила другояче.

— Не ме карай да ти пусна куршум — грубо каза Ви. — Хайде, братко. Моля те.

Направи го това, че думите „моля те“ излязоха от устата на Вишъс. То си беше направо шокиращо и отне на Тор оръжията на гнева и безумието му.

— Хайде, Тор.

Този път се остави да го отведат. Грандиозният му план се беше провалил и осъзнаването на последствията, ако го беше осъществил, го караше да трепери в кожата си. Какво, по дяволите, правеше? Какво, по дяволите ?

Да, беше получил кралско разрешение да убие Кор, ала едва след като Рот кажеше, че е настъпил моментът да го направи. А това определено не беше станало.

Замалко да забърка каша с предателски измерения.

Ама че размяна на места щеше да бъде. Един мъртъв предател за друг, жив.

Когато стигнаха до портата, която Тор беше отключил, за да влезе, Ви протегна облечената си в ръкавица ръка.

— Ключът.

Без да поглежда брата, Тор го извади от джоба на коженото си яке и му го подаде. Разнесе се дрънчене и изскърцване и ето че портата се отвори. Тор пристъпи напред, без да го подканват, с ръце на хълбоците, навел глава, а тежките му ботуши стържеха в пръстта.

Когато зад гърба му се разнесе ново дрънчене на метал, той предположи, че го заключват сам навън, ала ето че Ви също беше тук.

— Обещавам ти — каза братът. — Ти и само ти ще го убиеш.

Щеше ли това да бъде достатъчно, зачуди се Тор. Щеше ли каквото и да е да бъде достатъчно някога?

Преди да стигнат до изхода на пещерата, той спря.

— Понякога… животът просто не е справедлив.

— Така е.

— Мразя това. Толкова го мразя. Има периоди, не само няколко нощи, а седмици, дори месец или два… когато забравям за всичко. Ала гадостите винаги се завръщат и след известно време повече не можеш да го таиш в себе си. Не си в състояние. — Той удари с юмрук слепоочието си. — Като някакъв червей е вътре в мен и знам, че да убия Кор няма да помогне за повече от десет минути. Ала в нощ като тази дори това е нещо.

Ви запали една от ръчно свитите си цигари.

— Не знам какво да ти кажа, братко. Бих те посъветвал да се молиш, но не е като там горе да има някой, който да те чуе.

— Не съм сигурен, че майка ти някога е слушала. Не се засягай.

— Изобщо не се засягам. — Ви изпусна струя дим. — Вярвай ми.

Тор прикова поглед в изхода на пещерата, опитвайки да си поеме дъх. Чувстваше се странно изтощен.

— Уморих се да водя все една и съща битка. Откакто Уелси беше… убита… се чувствам така, сякаш един от крайниците ми не е заздравял и не съм в състояние да понеса болката нито миг повече. Нито един проклет миг повече. Дори ако тя просто се преместеше някъде другаде, пак би било по-добре.