Дж. Уорд - Избраницата

Уви, беше се провалила.

— Мразя те — простена тя.

Харм се усмихна.

— Чувството е взаимно. И отново ти казвам, постарай се това нещо да оживее. Открия ли, че си го убила, ще изтръгна цената за смъртта му от плътта ти и от плътта на целия ти род.

С тези думи той се изплю два пъти в краката й — веднъж за нея и веднъж за малкото. След това си тръгна, докато тя го викаше, а прокълнатото изчадие пищеше в студа.

Навън снежната буря бушуваше, снежната вихрушка ту го заслепяваше, ту отстъпваше като ято птици, пръснали се, за да разкрият пейзажа наоколо. В долината под него възвишения се издигаха на брега на езеро, снежните преспи върху замръзналата вода бяха като вълните в топлите месеци. Всичко беше тъмно и студено, и безжизнено, ала той отказваше да види предзнаменование в онова, което се разстилаше пред очите му.

Ръката, с която държеше кинжала, го сърбеше, враждебността му бе възседнала жребеца на атаката, но той си заповяда да не обръща внимание на случилото се.

Щеше да открие друга утроба.

Някъде на света имаше жена, която щеше да му даде наследника, когото искаше и когото заслужаваше. И той щеше да я открие и да я изпълни със семето си.

Щеше да има достоен син. Нямаше да приеме нищо друго.

Тор се шмугна във влажния вход на Свещената пещера на Братството. Начаса мирис на пръст и огън някъде в далечината подразни синусите му. Очите му веднага привикнаха с мрака и той продължи напред с тихи стъпки. Не искаше да го чуят, въпреки че присъствието му много скоро щеше да стане очевидно.

Портата беше доста навътре, изработена от стари железни пречки, дебели като ръцете на воин и високи като дървета. Стоманената мрежа, която ги покриваше, предотвратяваше всякакво дематериализиране. Факли пращяха и потрепваха от двете й страни и отвъд портата Тор видя началото на голям коридор, потъващ още по-дълбоко в земята.

Спря пред огромната бариера и извади меден ключ. Не изпитваше и следа от угризение, задето го беше откраднал от чекмеджето на пищно резбованото бюро на Рот. Щеше да се извини за кражбата по-късно.

Както и за онова, което смяташе да направи сега.

Отключи, повдигна колосалната тежест, пристъпи вътре и заключи след себе си. Пое по естествения тунел, разширен с помощта на длето и брутална сила. По стените имаше дървени полици, покрити със стотици и стотици урни, между които играеха светлина и сенки.

Съдовете бяха с най-различни форми и цветове и идваха от най-различни времена, от древността до наши дни, ала съдържанието им беше еднакво: сърцето на лесър. От началото на войната с Обществото на лесърите, много отдавна, в Древната страна, Братството отбелязваше всеки убит враг, като прибираше урната на врага и я донасяше тук, за да я добави към колекцията си.

Отчасти трофей, отчасти среден пръст към Омега, това беше завет. Гордост. Очакване.

И може би бе стигнало до края си. По улиците на Колдуел, както и навсякъде другаде бяха останали толкова малко лесъри, че несъмнено бяха на изчезване.

Тор не изпитваше радост от това постижение. Но това вероятно бе заради ужасната годишнина днес.

Трудно му беше да изпитва каквото и да било, освен болката от загубата на своята Уелси в нощта на рождения й ден.

Сви зад един плавен завой и спря. Сцената пред него беше като от някой филм, за който не беше сигурен дали е „Индиана Джоунс“, „Анатомията на Грей“ или „Матрицата“. Между старите каменни стени, факлите с открит пламък и най-различните прашни урни цял куп пиукащо и присвяткащо медицинско оборудване се грижеше за едно тяло на носилка. А до пленника? Двама масивни вампири, облечени от глава до пети в черни кожени дрехи и препасани с черни кинжали.

Бъч и Ви бяха неразделни, някогашното човешко ченге и синът на създателката на расата, доброто католическо момче и сексуалният перверзник, пристрастеният към модните дрехи и технологичният гений, обединени от общата си страст към отбора „Ред Сокс“ и безгранично взаимно уважение и обич.

Ви пръв си даде сметка за присъствието на Тор и се завъртя толкова рязко, че от ръчно свитата цигара в устата му се разлетя пепел.

— А, мамка му, не! Още сега ще се изнесеш оттук!

Това мнение, на колкото и висок глас да беше изречено, не беше трудно да бъде пренебрегнато — цялото внимание на Тор беше погълнато от парчето месо върху носилката. Кор лежеше там, набучен с тръбички, дишането му беше равномерно… не, чакай, не беше равномерно.