Дж. Уорд - Избраницата

Между тях се възцари дълъг миг мълчание, в който се чуваше единствено воят на зимния вятър.

Най-сетне Ви изруга.

— Ще ми се да знаех какво би помогнало, братко. Искам да кажа, ако се нуждаеш от прегръдка… вероятно бих могъл да платя на някой да го направи.

Горната устна на Тор потръпна в усмивка и той поклати глава.

— Това беше почти смешно.

— Аха, опитвам се да поразведря обстановката. — Ви изпусна нова струйка дим. — Или това, или ще се наложи да те застрелям, а страшно мразя да попълвам бумагите на Сакстън.

— Не те виня. — Тор разтърка лице. — Ни най-малко…

Диамантените очи на Ви се спряха върху него.

— Просто знай, че съжалявам. Не заслужаваш нищо от това. — Сложи ръка върху рамото му и го стисна. — Ако можех да поема болката ти върху себе си, бих го направил.

Докато мигаше учестено, Тор си помисли, че беше хубаво, дето Ви не си падаше по прегръдките, иначе като нищо щеше да получи някой срив.

Такъв, от който един мъж не се връща невредим.

Но пък да не би и сега да беше цял?

Нощен клуб „сЕнКи“, Колдуел

Трез Латимър се чувстваше малко като бог, докато се взираше през стъклената стена на кабинета си на втория етаж в клуба. На долното ниво, в просторното някогашно складово помещение, тълпа разгонени човеци оформяше картина на привличане и отблъскване в разбушуваното море от тъмнолилави лазерни лъчи и думкащия бас.

По-голямата част от клиентите му бяха милениали, онова поколение, родено между 1980 и 2000 година, формирано от интернет, айфона и икономически възможности. Поне според човешките медии това бе поколение на изгубени моралисти, отдадени на това да се спасяват един друг, да опазват правата на всички и да бранят една фалшива утопия на задължително либерално мислене, в сравнение с което дори маккартизмът изглеждаше умерен.

Ала освен това, като всички млади, те бяха пълни с непочиваща на нищо надежда.

И как само им завиждаше той за това.

Докато те се блъскаха един с друг, Трез виждаше екстаза по лицата им, необуздания оптимизъм, че именно тази вечер ще открият истинската любов и щастието… въпреки всички предишни нощи, в които бяха идвали в клуба и утрото не им бе донесло нищо друго, освен изтощение, ново венерическо заболяване и цял куп изпълнени със срам съмнения в себе си, докато се чудеха какво точно бяха правили и с кого.

Подозираше обаче, че за повечето от тях лекът за това бяха два часа сън, лате от „Старбъкс“ и инжекция пеницилин.

Когато си толкова млад, когато все още не си принуден да се изправиш срещу предизвикателства, които не си в състояние дори да разбереш, издръжливостта ти не знае граници.

И именно заради това му се искаше да може да се размени с тях.

Странно бе да поставяш човеците на какъвто и да било пиедестал. Като сянка на повече от двеста години, Трез отдавна смяташе двукраките плъхове за нисши, дразнещи вредители, които само цапаха планетата, като мравки в кухнята или мишки в мазето. Само дето не беше позволено да ги изтребиш. Прекалено много неприятности би създало. По-добре бе да ги търпиш, отколкото да рискуваш да издадеш съществуването на расата, като ги убиеш, просто за да си освободиш място за паркиране, на опашката в супермаркета или новините си във фейсбук.

И все пак ето че до болка му се искаше да може да се смени с когото и да било от тях дори само за час-два.

Нечувано.

Но разбира се, не те се бяха променили. А той.

Кралице моя, време ли е да си вървиш? Кажи ми, ако е така.

Докато спомените нахлуваха като вражеска армия в ума му, той запуши уши и си помисли, о, господи, не отново. Не искаше отново да се пренесе в клиниката на Братството, до леглото на възлюбената си Селена, към мига, когато всичко в него бе умряло, докато тя бе издъхнала наистина.

В действителност никога не си беше тръгвал от там, макар календарът да казваше друго. Минал беше повече от месец, а той все още си спомняше всяка подробност от сцената — измъченото дишане на Селена, паниката в погледа й, сълзите, които се стичаха по нейното и по неговото лице.

Неговата Селена беше покосена от заболяване, което понякога сполетяваше членките на свещената й класа. През вековете някои от Избраниците се бяха разболявали от Вцепенението, ужасен начин да умреш, в който умът ти оставаше жив в скованата обвивка на тялото си, без да можеш да избягаш, без никакво лечение, без никой да е в състояние да те спаси.

Нито дори мъжът, който те обича повече от собствения си живот.