Дж. Уорд - Избраницата

Освен това съществуваше ли изобщо Небитието? Ами ако по време на възнасянето си беше халюцинирал и само си беше въобразил, че вижда своята Селена? Ами ако тя просто беше умряла? Престанала бе да съществува и нищо повече? Ами ако всички онези глупости за място на небето, където онези, които обичаме, отиват и ни чакат търпеливо, бе просто начин живите да се справят с агонията, в която се измъчваше той сега?

Заблуда, с която да превържеш емоционална рана.

Трез отпусна вдигнатата си нагоре глава и се загледа в човешката тълпа под себе си…

Отражението на едра мъжка фигура, застанала зад него, го накара да се обърне рязко и да посегне към пистолета, който беше втъкнат на гърба му. После обаче разпозна кой беше.

— Какво правиш тук?

Поляната край празния селски път бе като произведение на художник с набито око — и последният детайл в хълма и долчинката като че ли се подчиняваше на правила, целящи да донесат визуална наслада. А навръх полегатия, покрит с тънка снежна покривка склон, като корона върху главата на великодушен монарх, огромен клен бе разперил клони в толкова съвършен ореол, че дори зимната оголеност не намаляваше красотата му.

Лейла се дематериализира в подножието на възвишението и се изкачи до дървото, макар че домашните й пантофи не бяха подходящи за замръзналата земя, а студеният вятър проникваше през робата й и развяваше косата, измъкнала се от плитката й.

Когато стигна до върха, спря поглед върху корените, които приковаваха великолепния дънер към земята.

Именно тук беше станало, помисли си.

Тук, под клоните на този клен, бе дошла при Кор за първи път, повикана от някого, когото смяташе за достоен войник, комуто бе дала да пие от кръвта й в клиниката на Братството… И за когото братята бяха пропуснали да я предупредят, че не е приятел, а враг.

Когато мъжът бе поискал от нея да им даде вената си, тя изобщо не се беше поколебала да изпълни свещеното си задължение. Така че беше дошла тук… и бе изгубила късче от себе си.

Кор беше на ръба на смъртта, ранен и слаб и все пак тя беше съзряла силата му дори в това състояние. Как би могло да бъде иначе? Той беше огромен мъж, с як врат и мускулести гърди, силни ръце и крака, могъщо тяло. Беше се опитал да откаже вената й, защото, искаше й се да вярва, гледаше на нея като на невинна в конфликта между шайката копелета и Братството на черния кинжал и не искаше да я въвлече в него. В крайна сметка обаче беше отстъпил и по този начин и двамата бяха станали жертва на биологичен императив, който не признаваше здрав разум и логика.

Лейла си пое дълбоко дъх, загледана в дървото, между чиито голи клони виждаше нощното небе.

След като бе научила истинската самоличност на Кор, тя бе признала на Рот и Братството какво бе сторила и със сълзи на очи ги бе помолила за прошка. Говореше много за краля и мъжете, които му служеха, това, че на драго сърце и без наказание й бяха простили, задето е помогнала на врага.

В замяна на добрината им, тя отново беше отишла при Кор. Срещала се беше с него. Привързала се бе емоционално.

И, да, в началото той я бе принудил, ала истината бе, че дори ако не го беше направил, тя пак щеше да иска да бъде с него. А най-лошото? Когато нещата между тях най-сетне приключиха, той бе този, който сложи край на срещите им. Не тя.

Всъщност тя все още би се срещала с него. Болката й от загубата му бе не по-малко осакатяваща от вината й.

И това бе, преди той да бъде пленен от Братството.

Лейла знаеше точно къде го държат, защото го беше видяла да лежи ранен в пещерата. Знаеше и какво възнамеряват да сторят с него братята веднага щом дойдеше в съзнание.

Само ако имаше начин да го спаси. Той никога не бе проявил жестокост към нея, никога не я беше наранил… и никога не й беше посегнал сексуално, въпреки глада, който го измъчваше. Беше търпелив и добър… поне докато не се бяха разделили.

Само че се беше опитал да убие Рот. А подобно предателство се наказваше със смърт.

— Лейла?

Обърна се толкова рязко, че се препъна и политна настрани и едва успя да се подпре на грапавия дънер на клена. Болка лумна в дланта й и тя я тръсна, за да я прогони.

— Куин! — ахна.

Бащата на малките й пристъпи напред.

— Нарани ли се?

Лейла изруга и избърса драскотините, изчиствайки ги от полепналите тресчици. Прескъпа Скрайб Върджин, наистина болеше.

— Не, не, добре съм.

— Ела. — Той извади нещо от джоба на кожения си панталон. — Нека да погледна.