Дж. Уорд - Избраницата

Случваше се и сега.

Докато стоеше под едно дърво като от „Хари Потър“, на върха на възвишение, издигащо се насред поляната, ширнала се наоколо, брулен от зимния вятър, Куин не си даваше сметка за нищо друго, освен за дясното око на Лейла. Можеше да преброи и последната тъмноруса ресница, да проследи съвършения кръг на зеницата, да премери всяка от светлозелените пръски, които тръгваха от гарваново черната сърцевина. На хоризонта спокойно можеше да се издигне гъбата на атомна бомба, над главите им можеше да се рее космически кораб и цяла редица клоуни да танцуват до него… и той нямаше да види, чуе или да си даде сметка за нищо друго.

Е, това не беше съвсем вярно.

Смътно си даде сметка за рева между ушите си, нещо средно между реактивен двигател и един от онези фойерверки, които свистят като банши и се въртят в кръг, докато не угаснат.

— Отговори ми — нареди с глас, който изобщо не звучеше като неговия.

Беше я последвал до това изолирано място, когато усети, че е напуснала имението, дошъл бе да говорят за следродилната депресия. Възнамерявал бе да я заведе у дома, да я утеши пред огъня, да й помогне да поеме по път, който да я отведе дотам да може да се радва на онова, което бе положила толкова усилия да донесе на белия свят.

Как, по дяволите, бяха стигнали до темата за Кор и срещите им?

Нямаше представа.

Ала вече нямаше никакво объркване. И нищо от казаното не можеше да бъде върнато назад. Широко отворените очи на Лейла и тихата й паника красноречиво говореха, че колкото и да се надяваше това да беше просто едно колосално и абсурдно недоразумение, не беше така.

— Пазех се — прошепна тя. — Той никога не ме нарани.

— Ти ебаваш ли…

Заповяда си да спре дотук. Рязко, както правиш с детонатор на бомба.

Преди да бе сторил или казал нещо, за което да съжалява, отстъпи назад и отпусна пръсти, така че да не се свият в юмруци.

— Куин, кълна ти се, никога не бях в опасност…

— Сама ли беше с него? — Когато Лейла не отговори, той изскърца със зъби. — Беше ли?

— Никога не ме нарани.

— Това е като да ми обясняваш, че никога не си била ухапана, докато си носила кобра вместо шал. Отново и отново. Защото е било редовно, нали? Отговори ми!

— Съжалявам, Куин… — Като че ли се опитваше да се овладее, да преглътне сълзите си. Изпъна рамене. И начинът, по който очите й го умоляваха да я разбере, го изпълни с такава агресия, която едва успя да сдържи. — О, прескъпа Скрайб Върджин…

— Няма какво да се молиш! Там горе вече няма никой! — Започваше да му пада пердето. Абсолютно започваше да му пада пердето… — И за какво, по дяволите, ме молиш за прошка?! Съзнателно и по собствено желание си изложила малките ми на опасност, защото си искала… — Разтърси го тръпка. — Исусе Христе, да не си правила секс с него? Чука ли го, докато малките ми бяха в теб?

— Не! Никога не съм била с него по този начин!

— Лъжкиня — изрева Куин. — Ти си лъжлива курва…

— Аз само дето не съм девствена! И ти много добре го знаеш! Освен това ти не ме искаш. Защо те е грижа?

— Искаш да ми кажеш, че дори не сте се целували? — Когато Лейла не отговори, той се изсмя рязко. — Не се хаби да го отричаш. Виждам го върху лицето ти. И си права, не те исках. Никога не съм те искал… И недей да извърташ нещата. Не ревнувам, отвратен съм. Влюбен съм в достоен мъж и трябваше да бъда с теб, защото се нуждаех от инкубатор за сина и дъщеря си. Това и фактът, че ти на практика ми се хвърли на врата, когато беше в периода си на нужда, са единствената причина някога да съм бил с теб.

Лицето на Лейла посивя като пепел и колкото и това да го правеше задник, Куин се радваше. Искаше да я нарани там, където наистина щеше да я заболи, защото, колкото и да беше бесен, никога не би ударил една жена.

И това беше единствената причина тя все още да се държи на краката си.

Онези дечица, онези скъпоценни, невинни дечица бяха водени в леговището на едно чудовище, в присъствието на врага, изложени на опасност, от която би откачил, ако беше знаел.

— Имаш ли представа на какво е способен той? — попита Куин мрачно. — Зверствата, които е извършил? Прониза собствения си лейтенант в корема просто за да го изпрати в ръцете ни. А в Древната страна? Убиваше вампири, човеци, лесъри, всеки, пресякъл пътя му, понякога заради войната, друг път просто за забавление. Беше дясната ръка на Блъдлетър. Имаш ли и най-малка представа какво е извършил, откакто е на този свят? Искам да кажа, очевидно изобщо не те е грижа, че простреля Рот в гърлото, очевидно това не означава нищо за теб. Копелето можеше да те изнасили хиляда пъти, да те изкорми и да те остави да умреш на слънцето… с малките ми в теб! Ти майтапиш ли ме с това?