Дж. Уорд - Избраницата

Мамка му.

Доктор Джейн обаче явно осъзна, че трябва да му се притече на помощ.

— Мисля, че ме питаш за следродилната депресия. — Куин кимна и тя продължи. — И мога да ти отговоря, че не е нещо рядко срещано сред вампирите и може да бъде много сериозна. И преди съм говорила с Хавърс за това и се радвам, че повдигна въпроса. Понякога родилката дори не си дава сметка, че има проблем.

— Има ли тест за… или пък… и аз не знам.

— Съществуват няколко различни начина да се прецени какво става и поведението й е един от тях. Бих могла да говоря с нея и да направя няколко изследвания, за да проверя хормоните й. И, да, има много неща, които бихме могли да сторим, за да й помогнем.

— Не искам Лейла да си мисли, че правя нещо зад гърба й.

— Напълно разбираемо. И хей, аз, така или иначе, се канех да намина и да видя как са тя и малките. Мога да го представя като рутинен преглед. Няма да е нужно да те намесвам в разговора.

— Страхотна си.

След като беше свършил онова, заради което беше дошъл, навярно бе време да се върне при Блей и турнира по билярд. Само че не си тръгна. По някаква причина не беше в състояние.

— Вината не е твоя — каза доктор Джейн.

— Забременя от мен. Ами ако моята… — Е, добре де, тя може и да беше лекарка, но въпреки това не му се искаше да изрече думата сперма пред нея. Което беше напълно откачено. — Ами ако моята течност е причината…

Вратата се отвори широко и Мани подаде глава в стаята.

— Хей, готова ли… о, извинявайте.

— Почти приключихме. — Доктор Джейн се усмихна. — И не си ни видял заедно.

— Дадено. — Мани потропа по касата на вратата. — Ако има нещо, с което мога да помогна, само ми кажи.

С тези думи изчезна, сякаш изобщо не се беше появявал.

Доктор Джейн стана и се приближи. Беше по-ниска от Куин и не тежеше над сто и трийсет килограма, ала въпреки това сякаш се извисяваше над него; авторитетът в гласа и очите й бяха точно това, от което той се нуждаеше, за да успокои ирационалната си страна.

Тя сложи длан върху ръката му и го погледна с нетрепващи очи.

— Ти нямаш вина. При някои бременности понякога става така.

— Аз съм този, от когото забременя.

— Да, но ако приемем, че това е резултат от опита на хормоните й да се регулират след раждането, никой не е виновен. Постъпи правилно, идвайки тук, освен това можеш да й помогнеш много просто като говориш с нея и й дадеш времето и свободата да споделя с теб, когато тя реши. Честно казано, вече бях забелязала, че не идва на храненията. Мисля, че е добре да я насърчим да не ни отбягва, за да й напомним колко много може да разчита на нас.

— Окей. Добре.

Доктор Джейн се намръщи.

— Може ли да ти дам един съвет?

— Абсолютно.

Тя стисна ръката му.

— Недей да се чувстваш отговорен за нещо, над което нямаш никакъв контрол. Това е рецепта за стрес, който ще те направи невероятно нещастен. Знам, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, но се опитай да не го забравяш. Видях как беше до нея през всеки момент от бременността. Няма нищо, което не си направил или не би направил за нея, и си фантастичен баща. Предстоят ви само хубави неща, уверявам те.

Куин си пое дълбоко дъх.

— Аха.

Тревогата отказваше да го напусне и той си напомни, че през бременността на Лейла бе научил, че може да има доверие на доктор Джейн. Лечителката му беше помогнала да извърви онзи път между живота и смъртта и нито веднъж не го беше повела в погрешна посока, нито веднъж не го беше излъгала, нито му беше дал лош съвет.

— Всичко ще бъде наред — увери го тя.

За съжаление, както се оказа, добрата лекарка грешеше.

Ала тя нямаше контрол над съдбата.

Нито пък той.

Малкото беше недъгаво. Представляваше само разкривена, грозна версия на чертите на Харм, горната му устна беше разцепена като на заек.

Харм го пусна върху мръсната земя на пещерата и то не издаде звук; ръцете и краката му едва помръдваха, плътта му имаше синьо-сивкав цвят, пъпната връв все още го свързваше с майка му. Щеше да умре, както бе редно за всичко, което бе в разрез с правилата на природата и възпроизвеждането… и подобен изход не би бил повод за възмущение.

Фактът, че Харм беше измамен, обаче беше. Беше изгубил осемнайсет месеца, всички тези часове, този миг на надежда и щастие… заради едно извращение. Онова, което знаеше със сигурност? Вината не беше негова.

— Какво направи? — кресна той на жената.

— Син! — Гърбът й се изви в дъга, сякаш все още агонизираше. — Дадох ти…