Дж. Уорд - Избраницата

Жената доген, която повика, пристигна само след миг и тя си надяна маска, усмихвайки й се със спокойствие, каквото не изпитваше.

— Благодаря ти, че ще се погрижиш за моите съкровища — каза тя на Древния език.

Бавачката отвърна с щастливи думи и грейнали очи и Лейла трябваше да повика на помощ всичките си сили, за да понесе тези няколко секунди разговор. Най-сетне излезе и пое забързано по коридора със статуите в обутите си в пантофи крака. Когато стигна до вратата в другия край, я отвори широко и влезе в крилото за прислугата.

Като всички толкова големи и изискани имения, домът на Братството се нуждаеше от поддръжката на голям брой прислуга: стаите на догените заемаха няколко коридора, разделението по възраст, пол и задължения образуваше малки общности в рамките на голямата. В лабиринта от коридори Лейла избираше пътя си без специална мисъл, освен желанието да намери празна стая… и много скоро се натъкна на такава. Прекрачи в простичкото помещение, приближи се до прозореца, открехна го и затвори очи. Сърцето й биеше учестено, главата й се въртеше, но тя пое голяма глътка уханен свеж въздух…

… и се дематериализира през отвора в прозореца. Сля се с нощта и молекулите й полетяха надалече от имението на Братството.

Както обикновено, свободата беше временна.

Ала в отчаянието си тя я посрещна така, както задушаващият се посреща кислорода.

Куин беше мъжко момче. И не само защото бе воин и бе обвързан с мъж.

Е, да, преди да се събере със своя Блей, му беше харесвало да чука жени. Но пък тогава стандартите му за сексуални партньори бяха толкова ниски, че дори прахосмукачки и някой случаен ауспух бяха потенциални кандидати.

Не и овце обаче. Имаше си стандарти.

Не би могъл да каже обаче, че жените някога го бяха пленявали или дори интригували особено. Не че им имаше нещо или че не ги уважаваше така, както всички живи същества. Просто не бяха по неговата част, така да се каже.

В нощ като тази обаче съжаляваше за липсата си на опит. Само защото беше прекарал през леглото си някой и друг член на противоположния пол, не означаваше, че има и най-малка представа как да се справи с онова, пред което беше изправен.

Когато стигнаха до подножието на стълбището, спря и погледна своя партньор. Откъм билярдната в другия край на фоайето долитаха дълбоки мъжки гласове, думкаща музика и потракване на ледени кубчета в кристални чаши — билярдният турнир беше в разгара си.

Куин се усмихна, надявайки се, че го прави нехайно.

— После ще се видим там, става ли? Трябва да сляза при доктор Джейн, за да поговорим за рамото ми. Няма да се бавя.

— Разбира се. Искаш ли да дойда с теб?

За миг Куин се изгуби в това да съзерцава мъжа си. Блейлок, син на Рок, беше всичко, което той не беше: безупречен, с тяло, сякаш изваяно от Микеланджело, зашеметяващо красиво лице, червена коса, гъста и лъскава като конска опашка; беше умен и трезвомислещ, което беше особено важно, и освен това беше стабилен като гранитна скала, мъж, който никога не се поклащаше.

Във всяко едно отношение в сравнение с Блей, Куин беше като пластмасов леген в сравнение с порцеланова вана, непълен комплект в сравнение със съвършена дузина, пукнатина, спускаща се през средата, в сравнение с онова, което никога не беше чупено.

Ала по някаква причина Блей беше избрал него. Напук на всичко, отритнатият от родителите син на едно от Първите семейства, сексуалният демон с разноцветните очи, избухливият, враждебен, вечно озъбен бездомник незнайно как се беше озовал с принца от приказките и мамка му, това беше почти достатъчно, за да те направи религиозен.

Блей беше причината да диша, домът, който никога не беше имал, слънчевата светлина, която вдъхваше живот на неговата земя.

— Куин? — Искрящите сини очи се смръщиха. — Добре ли си?

— Извинявай. — Наведе се и долепи устни до югуларната вена на своя мъж. — Мислите ми са другаде. Но ти имаш такъв ефект върху мен.

Когато Куин се дръпна назад, Блей беше изчервен… и възбуден. И тази миризма определено беше нещо, което отвличаше мислите му.

Само че имаше истински проблем, с който трябваше да се справи.

— Кажи на братята, че няма да се бавя. — Куин кимна към билярдната. — И ще ги смеля от бой.

— Винаги ги биеш. Дори Бъч.

Думите бяха нежни, пропити с обожание, от което Куин едва не падна на колене, за да благодари на съдбата за всичко, с което беше благословен.

Подчинявайки се на инстинкта, Куин се наведе към Блей и прошепна в ухото му: