Дж. Уорд - Избраницата

Ала с това беше свършено.

Лейла се наведе над чашата и се загледа отблизо във водата. Беше обучена като ерос, ала умееше да гледа в кристалните купи и да вижда историята на расата. В пределите на Храма за уединение, онези Избраници, чието задължение бе да записват историите и родословията на расата, седяха с часове, наблюдавайки раждания и смърт, любов и обвързвания, войни и времена на мир да се нижат пред тях, докато тънки ръце, стиснали свещени пера, записваха всичко върху пергамент.

Нямаше образи, които да види във водата. Не и тук, на земята.

А горе вече нямаше свидетелки.

Новият Примейл най-сетне беше дошъл. Ала вместо да преспи с харема от Избраници, продължавайки програмата за разплод на Скрайб Върджин, той бе направил нещо нечувано. Беше ги освободил до една. Братът на черния кинжал Фюри беше строшил шаблона, потъпкал бе традицията, разкъсал бе оковите и ето как Избраниците, живеещи в уединение от деня на планираното си раждане, бяха получили своята свобода. Вече не бяха въплъщение от плът и кръв на строги традиции, сега те бяха самостоятелни личности, потопили бяха пръстите на краката си във водите на светската реалност, търсейки и откривайки съдби, в чийто център бяха те, не службата им.

С тази своя постъпка Фюри беше задвижил събитията, довели до кончината на безсмъртната.

Скрайб Върджин я нямаше.

Синът на утробата й, братът на черния кинжал Вишъс, я беше потърсил в Светилището само за да открие, че тя си бе отишла, оставяйки във вятъра послание, предназначено единствено за неговите очи.

Беше казала, че ще си избере приемник.

Но никой не знаеше кой беше той.

Лейла се облегна в стола и плъзна поглед по бялата одежда, с която беше облечена. Не беше свещената роба, която беше носила през всички онези години. Не, тази беше от магазин на земята и Куин й я беше купил едва миналата седмица. С наближаването на зимата искаше да е сигурен, че майката на децата му винаги ще бъде топло облечена и обгърната от грижи.

Ръката на Лейла легна върху вече плоския й корем. След като в продължение на всички онези месеци бе носила в себе си дъщеря им Лирика и сина им Рампейдж, беше странно и едновременно с това — така познато да няма нищо в утробата си…

Гласове, ниски и дълбоки, проникнаха през затворената врата.

Беше влязла тук от спалнята си, за да използва тоалетната, и се беше задържала, след като бе измила ръцете си.

Куин и Блей, както обикновено, бяха с малките. Държаха ги в прегръдките си. Гукаха им.

Всяка вечер Лейла трябваше да събере сили, за да стане свидетелка на обичта… не между тях и малките, а между двамата мъже. Връзката между двамата бащи бе дълбока и крепка и макар да бе прекрасна, от сиянието й Лейла още по-силно усещаше празната студенина на собствения си живот.

Избърса една сълза и си заповяда да се стегне. Не можеше да се върне в спалнята с блеснали очи, зачервен нос и пламнали бузи. Това би трябвало да бъде щастливо време за петчленното им семейство. Сега, след като близнаците бяха преживели преждевременното си раждане, когато Лейла също беше добре, трябваше да се опиват от облекчението, че всички са живи и здрави.

Сега бе време да се радват на хубавия живот.

Вместо това тя все още беше тъжната вода в невидимата чаша, мъчеща се да се освободи. Този път обаче затворът, в който бе пленена, не бе плод на лошия късмет на раждането, а нейно дело. Дефиницията на предателство, поне според речника, бе „акт на измяна на някого или нещо“…

На заключената врата се почука леко.

— Лейла?

Тя подсмръкна и завъртя кранчето на една от чешмите.

Гласът на Блей беше тих, както обикновено.

— Всичко наред ли е там вътре?

— О, да. Реших да си направя маска за лице. Ей сега излизам.

Стана, наведе се над чешмата и наплиска бузите си с вода, след което разтърка челото и брадичката си с една кърпа, така че и те да се позачервят. След това пристегна колана на робата си, изпъна рамене и се приближи до вратата, молейки се да съумее да се владее, докато ги изпрати на Последното хранене.

Получи обаче отсрочка.

Когато отвори, Блей и Куин дори не гледаха към нея. Бяха се навели над люлката.

— Очите на Лейла — тъкмо казваше Блей, докато протягаше ръка, оставяйки малката да се вкопчи в пръста му. — Определено.

— Има и косата на своята мамен. Виж само тези руси кичури.

Любовта им към малката беше ослепителна, грееше върху лицата им, сгряваше гласовете им, смекчаваше движенията им, така че всичко, което правеха, бе изпълнено с нежна грижа. Ала не това привлече вниманието на Лейла.