Дж. Уорд: Избраницата

Очите й бяха кървясали и обезумели, дългата й коса — мокра от пот и сплъстена, тялото й беше нещо, което никога вече не би могло да изтръгне и капчица желание от него. Ала логиката й прикова вниманието му. Да изгуби онова, което искаше, просто защото тя се опитваше да му го наложи като своя воля, не беше мъдър ход.

— Заклевам се — промърмори.

При тези думи тя поднови усилията си и да, сега той се зае да й помогне, дърпайки в синхрон с нейните напъни.

— Излиза… излиза…

Малкото изскочи от нея напористо заедно с избликнала течност и когато улови сина си в шепите си, Харм позна неочаквана радост, която бе толкова разтърсваща…

Очите му, съсредоточени върху лицето на малкото, се присвиха. Мислейки си, че навярно го покрива някаква плът, той плъзна ръка по чертите му, които бяха смесица от неговите и тези на жената.

Уви… нищо не се промени.

— Какво проклятие е това? — изкрещя той. — Какво проклятие е това!

Планините на Колдуел, Ню Йорк, настоящето

Братята го държаха жив, за да могат да го убият.

Като се имаше предвид с какво беше изпълнен животът му, в най-добрите случаи — с насилие, а в най-лошите — с извращения, това като че ли беше подобаващ край за него.

Беше роден през зимна нощ, в която бушуваше незапомнено силна снежна буря. Дълбоко в една влажна и мръсна пещера, докато вледеняващи ветрове брулеха Древната страна, жената, която го беше носила в утробата си, бе крещяла и кървяла, за да роди на брата Харм от Братството на черния кинжал сина, който се искаше от нея.

Отчаяно го бяха жадували.

Докато не се беше появил на бял свят.

И това беше началото на неговата история… която в крайна сметка го беше довела дотук.

В друга пещера. В друга декемврийска нощ. И също като при раждането му, го посрещна рев на вятър, макар този път той да съпътстваше връщането на съзнанието му, а не появата му на белия свят за самостоятелен живот.

Също като новородено, нямаше почти никакъв контрол над тялото си. Не бе в състояние да помръдне и щеше да е така, дори без стоманените вериги, които опасваха гърдите, хълбоците и бедрата му. Машини, които никак не съответстваха на грубата обстановка, пиукаха зад главата му, докато следяха дишането, пулса, кръвното му налягане.

Мъчително бавно, като отдавна несмазван механизъм, мозъкът се раздвижи в черепа му и когато мислите му най-сетне придобиха очертания и оформиха смислени изречения, Кор си спомни поредицата събития, довели до това той, водачът на шайката копелета, да попадне в плен на врага: нападение в гръб, падане, довело до сътресение, мозъчен удар или нещо подобно, заради което сега не бе в състояние да помръдне, а животът му се поддържаше от машини.

Оставен на несъществуващата милост на братята.

Съзнанието му се беше завръщало на няколко пъти по време на пленничеството, забелязвайки пазачите му и коридора, в който се намираше и по чиито пръстени стени, колкото и да беше странно, имаше рафтове, пълни с урни. Моментите на прояснение обаче никога не траеха дълго, връзката с ума бързо се изгубваше.

Този път обаче беше различно. Усещаше промяната в ума си. Каквото и да беше пострадало, най-сетне беше излекувано и той бе изплувал от мъглата на мястото между живота и смъртта… връщайки се от страната на живота.

— … за което наистина се тревожа, е Тор.

Краят на думите, изречени от някакъв мъж, достигна до ушите на Кор като поредица от вибрации, преведени със закъснение, и докато смисълът догонваше звука, той обърна очи в неговата посока. Две фигури, облечени в черно и тежковъоръжени, стояха с гръб към него и той побърза да затвори очи, за да не издаде промяната в състоянието си. Бе успял да разбере кои са.

— Не, с него всичко си е наред. — Долетя тихо дращене, последвано от плътния аромат на тютюн. — Ако се препъне, аз ще бъда там.

Дълбокият глас, изрекъл първите думи, стана сух.

— За да го възпреш… или да му помогнеш да убие това парче месо?

Братът Вишъс се изсмя като сериен убиец.

— Ама че мнение имаш за мен.

„Чудно е, че не се погаждаме“, помисли си Кор. Тези мъже бяха не по-малко кръвожадни от него.

Само че подобен съюз беше немислим. Братството и копелетата открай време бяха на противоположни страни, когато ставаше дума за властта на Рот, разделяни от линията, очертана от куршума, който Кор беше изпратил в гърлото на законния лидер на вампирската раса.

И много скоро щеше да бъде принуден да заплати цената за предателството си.