Генри Хаггард - Тя се завръща

Лео също беше весел и жизнерадостен. Напоследък слабееше, но сега страните му бяха зачервени. Аеша бе просветляла като ясна утрин, като зора след мрачна нощ.

— Отдавна съм затворена в мрачните канари на Планината, обградена от диви племена и завладяна от меланхолия. Колко се радвам, че отново гледам света. Колко са красиви горе снеговете! Ами тъмнокафявите склонове долу? Вижте поляните как зеленеят по граничните хълмове! Чудесно и безсмъртно като мене е слънцето! Сладък е въздухът! Повярвай ми, Лео, двайсет века не съм яздила кон, но не съм забравила. А това животно под мене никак не прилича на арабските коне, върху които съм препускала по пустините. Помня как яздех с баща си и се бих с мародерите-бедуини и как с копието си лично промуших главатаря им. Някой ден ще ти разправя за моя баща. Аз му бях любимката. Отдавна сме разделени, но копнея за часа, в който пак ще се срещнем някъде. Погледни, Лео, онази урва! Там живееше жрецът, който обожаваше котката, която ти хвърли в огъня. Чудно ми е защо тия племена обожават това животно. Изглежда, че този обичай е останал, от Александър Македонски, който е донесъл това вярване от Египет. Ще ти разправя и за Александър, защото той беше мой съвременник. Когато се родих, светът още кънтеше от неговата слава. Военачалникът му Расен пръв въведе в Планината поклонничеството към Огъня, от който пламнаха стълбовете в храма на Хеса или Изида. Между войските на Расен трябва да е имало някой, който е внушил на тукашните хора да вярват в предсказанията на магьосниците. Смътно си спомням, че аз бях първата Хеса в тоя храм и че пътувах насам с генерал Расен, който беше мой роднина.

Лео и аз я гледахме онемели: тя ни беше наблюдавала през воала си.

— Ти, Холи — продължи Аеша, — както винаги си недоверчив и с вечно съмняващ се ум и сега си готов да повярваш, че ви лъжа.

Аз протестирах, като казах, че се замислям върху две очевидни противоречия в двата варианта на тая история, които са ми известни.

— Ти, Холи, не ми вярваш, защото смяташ, че Александър е живял преди мене. Знай, че ние с него сме връстници. Родени сме в едно и също време. Аз бях Оракул, с който той винаги се съветваше за своите битки. Благодарение на мъдростта ми той побеждаваше винаги. От деня, в който ги изоставих и тръгнах с Расен, звездата на Александър започна да гасне.

Лео издаде звук, подобен на изсвирване. Аз съпоставих разказа й с тоя на Ку-ен и я попитах:

— Аеша, помниш ли всичко, което ти се е случило в предишния живот?

— Още помня, какво се случи в Долината на костите, където ви намерих с Лео. Там стана голяма битка между жреците, поклонници на Огъня, и техните васали от Планината с войските на Расен, подпомогнати от населението на Калун. Оттогава, та досега неприязънта между Калун и Планината продължава.

— Значи ти си била нашия Водач? — попита Лео, като я погледна с остър поглед.

— Че кой друг можеше да бъде? Щях да ви изчакам в Светилището, но когато научих, че сте избягали от Атена, не се сдържах и така забулена излязох да ви посрещна. Бях с вас и на реката, но не ви се открих. И там ви опазих от нещастия. Лео, имах горещото желание да се уверя вярно ли е още сърцето ти на Аеша. Исках да проверя и мъдростта на Холи, да видя дали би ме познал така забулена…

Цял следобед слизахме по склоновете на Планината, но много по-бързо, отколкото когато ги изкачвахме след бягството ни от града на Атена. При залез-слънце стигнахме определеното място за престой.

Разпънаха шатра за Аеша. И понеже нямаше друга, ние с Лео и гвардията се настанихме между скалите. Аеша видя това и нахока главатаря, който се беше погрижил за храната на войската, но не и за пренощуването й. Нахока и Орос, но той й отговори, че ни е помислил за хора, свикнали на трудностите на войната. Тя обаче се разгневи най-много на себе си и за този пропуск. Докато Лео я успокояваше, тя ни даде да разберем, че ако искаме, можем да пренощуваме в нейната шатра. Тя не се страхувала от нощния студ.

Препирнята завърши с вечеря. По-точно вечеряхме ние, а тя ни наблюдаваше, защото не пожела да снеме воала си пред планинците.

През нощта Аеша беше неспокойна и тревожна. Като че ли нови страхове, които не може да превъзмогне, я бяха връхлетели. Последните й думи към нас бяха:

— Наспете се добре! Пожелавам ви здрав сън! Но не се чудете, ако изпратя някого през нощта да ви извика. Може да ми се явят видения и ще трябва да се съвещаваме, преди да тръгнем призори.

Разделихме се, но смътна тревога ни измъчваше до времето, когато пак щяхме да се съберем тримата.