Генри Хаггард - Тя се завръща

Разказваше ни за тяхната любов и омраза, сила и слабост, радости и войни. Тя осмиваше стремежите им към суетата и пошлостта.

В разказите й започна да преобладава личното. Чухме за това, как непрекъснато е търсела истината, какви страдания е преживяла, кои религии е изучавала, за да ги отрече една по една, за проповедите й в Йерусалим, за замерването й с камъни от много учените мъже и за завръщането й в Арабия.

Но и арабите отрекли реформаторството й и затова тя била принудена да иде в Египет. В двореца на фараона срещнала прочут магьосник, който я обучил и благодарение на своята далновидност Тя го надминала. След като се усети, че е отишла далеч, тя смени темата и започна да разказва историята на Кор.

Спомни си за пристигането на Каликрат, придружен от египтянката Аменартас. Как ги пленили диваците и как те си навлекли омразата на нейните хора с надменността си.

Аеша се позамисли и ни разказа за една вечеря, станала в Кор.

— Ти седеше до мене, Лео, а от другата ми страна беше тази царствена Аменартас. Ядохме същото ядене, както сега. И тогава нощта беше тиха и приятна. Аменартас ме намрази, защото те гледах, тебе, нейния любовник. Борбата между нас двете започна оттогава и продължава векове. Не е стихнала, защото ние се надпреварваме да те спечелим. Тогава Аменартас заговори: „Виж, Каликрате, виното в чашата ти се превърна на кръв. О, дъще на Арабия, тъй ме наричаше тя, — ти ще го убиеш. Аз виждам ножа в ръката ти. Ето падналия Каликрат и твоите целувки няма да го съживят.“ Както каза тя така и стана — прибави Аеша. — Аз те убих в лудостта си. Ти не ме оцени и бягаше от моята любов… О, Боже, не може ли да остана самичка поне веднъж? Призраците на миналото все ме безпокоят…

— Хеса, дойде писмо от Атена — прекъсна я влезлият жрец.

— Скъсай печатите и го прочети! Може да се е разкаяла и да е решила да ми се покори.

Орос прочете следното:

„До Хеса от Колегията на Планината, известна на земята като Аеша, а в Обществото на небето като паднала звезда.“

— Началото е хубаво — каза Аеша звънливо, — но ти продължавай, Оросе!

„Приветствам те, Аеша, ти, която си твърде стара и си събрала много мъдрост през изминалите векове, ти, която с други сили се показваш красива пред хората, заслепени от твоето изкуство. Но на тебе ти липсва оная сила, която имам аз — да виждам какво ще се случи по-нататък. О, Аеша, знай, че аз и моят чичо, великият вълшебник, потърсихме отговор от небето, за да научим изхода от войната. Писано е: за мене смърт, за което се радвам, за тебе копие, хвърлено от твоята ръка, а за земята на Калун — кръв и разорение.“

Аеша слушаше мълчаливо. Нито устните й трепнаха, нито страните й побледняха. Тя каза гордо на Орос:

— Предай на вестоносеца на Атена, че получих посланието й, но отговора ми ще получи в Калун. Върви си, жрецо и повече не ме безпокой!

Когато той излезе, тя ни каза:

— Онова, което ви разправих преди малко, е съвпадение. Както тогава Аменартас пророкуваше, така и Атена сега. Аменартас и Атена са една и съща жена. Добре, нека копието бъде хвърлено, но победата ще е моя.

Тя продължи замислено:

— Може би Кания ме заплашва с хитра лъжа, но и правилно да е отгатнала, бъде уверен, мили мой, че за нас ще е по-добре. Никой не може да избяга от съдбата си.

Замълча отново и сетне в поетичен и мечтателен изблик каза:

— Казвам ти, Лео, че ще се издаде заповед, относно бъркотиите в живота и смъртта. Зад маската на жестокостта ще блеснат милостиви загрижености, горещи ослепителни лъчи ще разсекат с меча на вечното правосъдие неправдите на моя груб свят. Събитията са стръмните и тежки стъпала, по които ние се изкачваме към двореца на радостта. Не се страхувам вече от онова, което ни очаква. Защото, знай, че ние сме крилати семена, ответи от вихрите на съдбата и паднали в определената им градина. Ще израснем и ще пръснем по целия свят благовонието на безсмъртието и щастието. А сега, Лео, остави ме самичка! И ти, Холи! Утре ще тръгнем рано.

На другия ден тръгнахме с войските на племената от Планината, които бяха жестоки и кръвожадни. Съгледвачите вървяха пред нас, след тях — конниците, яздещи жилави коне, вдясно и вляво вървеше пехотата.

Аеша се беше забулила и яздеше бяла кобила, първа по бързина и стойка. До нея яздехме ние: аз на един дебел кон, а Лео бе възседнал коня на хана. Заобикаляха ни жреци, телохранители и подбрани бойци, между които и спасените от Лео диваци.

Ние бяхме весели. Облъхваше ни прозрачният въздух на късната есен. Шумът от хилядите стъпки на войниците ни успокояваше.