Генри Хаггард - Тя се завръща

— Защо не? Златото ще ги върне към епохата, когато не бяха добри и не знаеха що е разкош и лакомия.

— И смазваха главите си с дървени и каменни брадви — подхвърли Лео.

— А кои пронизват сърцата си сега със стомана или железни стрели, както ти ми каза? О, Лео, когато златният бог е низвергнат, когато лихварят и тлъстият търговец треперят и бледнеят като тебешир, когато богатствата им се превърнат в смет, тогава народите няма да бедстват! Защо защитаваш златото? Какво лошо има в това — продължи Аеша, — ако съсипя живота на ония, които мислят повече за богатства, отколкото за смелост и добродетели. Не каза ли еврейският пророк, че те ще трупат къща върху къща, докато окаяните, които богаташите са ограбили, не намерят място, където да живеят. Лошо ли е, ако поддържам каузата на бедния и потиснат народ, а се противопоставя срещу грабителските страсти на шепа хора? Защо вашият свят да не стане по-щастлив?

— Смятам, че светът и без твоята намеса ще стане друг, сътворен по нов план, управляван от неизпитвани закони и стремейки се към други цели. Светът е странен и кой знае какво може да се случи!

— Когато настъпи времето, Лео, ще видим какво ще стане. Засега ще оставим златния бог на мира. Щом искаш, нека той царува още на земята.

Вместо него исках да коронясам живата Сила на Природата, която е вечно жива, която може да даде здраве на хората, може да подобри характера им, може да превръща един метал в друг, да разруши град или да изтръгне тая Планина.

Аеша се обърна към мене и ми каза:

— А ти, Холи, не се бой от моя характер. Гневът ми е на мига и преминава. Сърцето ти е златно. Защо тогава да позлатявам костите ти?

Благодарих за комплимента и се оттеглих за почивка. Чудех се, кое е по-силното у нея — добротата или гневът?

На другия ден се уверих, че каквито и съмнения да имах относно нейната сила, в химическите способности на Аеша нямаше защо да се съмнявам. Точно когато се обличах, двамата жреци от лабораторията донесоха тежък къс, покрит с платно. Оставиха го на пода по заповед на Орос.

— Какво е това? — попитах го аз.

— Подарък на Хеса, с която, както ми се каза, вчера си се осмелил да спориш.

Орос дръпна платното и металът, белязан със Знака на Живота блесна с чистотата на истинско злато, за което от векове копнеят човешките сърца. То беше меко и можех с нокът да изпиша името си.

И ножът ми беше тук и както беше казала Аеша, само дръжката му беше станала златна.

И сега се питам как можа Тя да събере толкова светлина, че успя да превърне желязото в злато.

Но отговорът е тайна. Мисля, че работата в лабораторията й не спираше, защото Тя наистина се подготвяше за борба с жителите на земното кълбо. Както и да е. Тя никога повече не продума за това. Мълчание й беше необходимо, за да се подготви за някоя по-неотложна работа.

След странния опит в Светилището имаше церемония. Както разбрахме, освещавали са войната. Ние не присъствахме.

Вечерта, както обикновено, вечеряхме заедно. Аеша беше ту весела, ту намръщена.

По едно време Тя каза:

— Знаете ли, че днес бях Оракул? Ония глупаци от Планината бяха изпратили главатарите си да разберат кои от тях ще бъдат убити и кои ще спечелят чест и слава. Аз не можах нищо да им предскажа, а само избъбрих няколко думи без смисъл. Ти, мой Холи, сигурно по-добре можеш да предсказваш от мене — пошегува се тя. — Вярвам в успеха, защото аз ще ръководя тази война. За мене миналото и сегашното са черна скала, която светлината на бъдещето ще освети.

Тя замлъкна и се замисли. После впери взор нагоре и каза на Лео:

— Няма ли да се вслушаш в молбата ми? Искам за няколко дни да си на безопасно място. Може и на лов да отидеш. Ако направиш така, аз ще съм с тебе, а Орос и Холи ще поведат войските.

— Не искам — отговори Лео, треперещ от гняв. — Възмущава ме този план — Холи да отиде да се бие, а аз да се спотайвам тук. — Лео беше храбър до безразсъдност. Макар че теоретично не одобряваше войната, бе готов да се сражава до смърт. — Аеша, знай, че няма да се спотайвам тука като страхливец, скрит в храма. Ако въпреки това ме оставиш тук, аз ще се промъкна и ще се присъединя към твоите бойци.

— Ела, щом толкова настояваш. Но не на своя глава, а с мое разрешение.

След това Тя се развесели и ни разказа весели случки от миналото. Странно бе да я слушаш как разказва за изчезнали народи, даже за някои, които въобще не са ни известни. Но тях ги е имало и Аеша е имала възможността преди две хиляди години да ги опознае.