Генри Хаггард - Тя се завръща

Тя му обърна гръб, като му се усмихна така сладко, че той я последва, защото беше готов, ако се наложи, да влезе и в огъня заради нея.

Тръгнаха и аз го последвах. Бях любопитен да видя нейното ново чудо.

Тя ни поведе по един коридор, по който по-рано не бяхме минавали. Стигнахме до една врата, която Лео отвори по неин знак. Покори й се веднага. Отвътре излизаше силен прилив на светлина. Не бе трудно да отгатнем, че това беше нейната лаборатория.

В пещерата видяхме металически епруветки и други уреди. Имаше и пещ, която не се нуждаеше от гориво, защото в нея гореше факла от вечния огън, каквито имаше Светилището. Светлина се излъчваше от недрата на земята под нозете ни.

Двама жреци работеха вътре — единият бъркаше в железен съд някаква сплав, а другият я пресилваше в глинен калъп. Двамата спряха за миг, за да приветствуват Аеша, но Тя им каза да продължат работата си. Попита ги дали всичко е наред.

— Твърде добре, о, Хеса — отговориха те.

От тази пещера преминахме през няколко врати и пещери, през няколко прохода и стигнахме до малка стаичка. В нея нямаше нито огньове, нито лампи и все пак тя беше осветена от мека светлина, която се излъчваше от стената срещу нас.

Аз я попитах:

— Какво правеха двамата жреци?

— Защо задаваш глупави въпроси? В твоята страна не стопяват ли метали? Искате ли да узнаете тайната ми? — попита Аеша. — Едно е да чуеш, а друго е да видиш, нали? Ето, гледайте, за да изчезнат съмненията ви!

Тя посочи две особени дрехи, окачени на стената, ушити от плат и дървени парчета, които бяха с качулки и приличаха на водолазни костюми.

Под нейното ръководство Лео ми помогна да облека едната, завърза я отзад, а Тя помогна на Лео да облече другата.

— Нищо не виждам — обадих се аз.

Настъпи мълчание, стана ми страшно и поисках да узная дали не съм останал сам.

— Холи, намираш се в тъмнината, в която си бил винаги — подигра ми се Аеша — Това е тясната тъмнина на невежеството, незнанието и подозрителността.

Както ми говореше, чух, че нещо се отвори. Предполагам, че бяха каменни врати. Тогава наистина светна. Толкова силна беше светлината, че и под дрехата ме заслепи.

Видях, че стената пред нас изчезна и че бяхме пред прага на друга стая. В дъното й имаше олтар и върху него бе поставено някакво вещество, голямо колкото детска главичка.

Това нещо приличаше на човешко око. Вероятно от него излизаше светлината. То беше заградено с огнеупорни тухли, но те не бяха пречка за светлината, която ги пронизваше, като че ли бяха от стъкло. Отправените нагоре лъчи падаха върху метална буца, която бе поставена в рамка.

А какви бяха тия лъчи! Да бяха събрали всичките диаманти на света, светлината, която биха излъчили те, не би била по-силна. Очите ми горяха, усетих страшни болки в кожата на ръцете и краката си, а Аеша стоеше непредпазена с дреха и спокойна. Тя дори обиколи стаята и като отметна булото си назад, наведе се над лъчите. Тези лъчи й придаваха вид на желязна статуя.

— Рудата е готова, и то по-рано, отколкото смятах — прошепна Тя.

Грабна топката в ръцете си, като че ли беше перце, и се приближи до нас.

Със смях ни каза:

— Кажи ми сега, многоначетений Холи, виждал ли си по-добър алхимик от мене — бедната жрица на една забравена вяра?

Тя поднесе тогава бляскавата руда до очите ми. Аз се обърнах и побягнах. По-скоро, опитвах се, защото облеклото ми пречеше. Стигнах стената и там захвърлих шлема си, защото горещи гвоздеи се забиваха в очите ми. Тъй стоях, а Тя се смееше и подиграваше зад гърба ми, докато най-после чух, че вратите се затварят и благословената тъмнина дойде.

Аеша ни помогна да свалим облеклата, които ни предпазваха от опасните лъчи. От очите ми течаха горещи сълзи.

— Е, доволен ли си сега, Холи?

— От какво?

— Не знам, но аз съм доволна от изгарянията и от уплахата ви.

— И аз също — изръмжа Лео, който стоеше в другия ъгъл и проклинаше нещо.

Аеша се смееше, и то непрекъснато, защото се видя, че е владетелка над всичко земно, че е господарка и на Вселената. Смя се, докато се появиха сълзи в очите й, чак тогава каза:

— Ама че сте непризнателни! Ти, Лео, пожела сам да видиш чудесата, които правя. А ти, Холи, дойде непоканен, след като ти казах да не идваш. Сега и двамата сте груби и сърдити. А и плачете като деца с изгорял пръст. Ето, вземете това! — Тя ни подаде някакво лекарство, което взе от полицата. — Натрийте си с него очите и смъденето ще изчезне.

Послушахме я и болката изчезна, но още четири часа очите ми бяха кървавочервени.