Йон Колфер - Измамата на Опал

Най-накрая въздухът й свърши.

— Следвай совалката — ахна тя, когато си върна въздуха. — Сама модифицирах тези експлозиви и не могат да бъдат обезвредени. Все още можем да ги детонираме. Най-малкото, ще унищожим враговете ми.

— Да, госпожице Гномски — казаха Мърв и Глас заедно.

— Не ме гледайте! — изви тя.

Братята Калкан влетяха в пилотската кабина, опитвайки се едновременно да се покланят, да гледат към краката си, да не си помислят нищо опасно и най-вече да не изпускат газове.

Сламчо чакаше на мястото на срещата, когато полицейската совалка пристигна. Бътлър отвори вратата и издърпа джуджето за яката.

— Взе ли го? — попита Артемис нервно.

Сламчо му подаде издутата торба.

— Ето тук. И преди да попиташ, оставих радиото.

— Значи всичко мина по план?

— Напълно — отвърна Сламчо, избягвайки да спомене за диаманта, който се спотайваше на стената на стомаха му.

— Отлично — каза Артемис и се устреми покрай джуджето към пилотската кабина.

— Давай — извика той, потропвайки по облегалката на Зеленика.

Зеленика вече бе издигнала совалката и я задържаше със спирачката.

— Вече ни няма — каза тя, като освободи спирачката и заземи клапана. Полицейският кораб се изстреля от оголената скала като камъче от катапулт.

Краката на Артемис излетяха от пода, мятайки се зад него като вятърни ръкави. Останалата част от тялото му щеше да последва краката, ако не се беше хванал за седалката.

— Колко време имаме? — попита Зеленика през устни, разтеглени от гравитационната сила.

Артемис се домогна до пасажерското място.

— Минути. Находището ще достигне дълбочина от сто и седемдесет километра точно след четвърт час. Опал ще тръгне след нас всеки момент.

Зеленика хвърли сянка върху стената на шахтата, завъртайки се между две кули от камъни. Долната част на П7 беше доста праволинейна, но това разтягане пробиваше през кората и проследяваше пукнатините в плочите.

— Артемис, това ще проработи ли? — каза Зеленика.

Артемис обмисли въпроса.

— Измислих осем плана и този беше най-добрият. Дори така да е, имаме шестдесет и четири процента шанс за успех. Ключът е да държим Опал разсеяна, за да не узнае истината. Това зависи от теб, Зеленика? Ще успееш ли?

Зеленика уви пръсти около волана.

— Не се тревожи. Невинаги получавам шанс да направя малко изискано летене. Опал ще бъде толкова заета в опита си да ни хване, че няма да й остане време да мисли за друго.

Артемис погледна през предното стъкло. Бяха се насочили право към центъра на земята. Гравитацията варираше на тази дълбочина и скорост и те периодично се заковаваха на местата си и се бореха да се освободят от предпазните колани. Тъмнината на шахтата ги обвиваше като смола, като се изключи конусовидната светлина, която хвърляха фаровете на совалката. Гигантски скални формации се стрелкаха навътре и навън от конуса, тръгвайки право към носа им. Някак си Зеленика успя да ги заобиколи, без да натисне спирачката нито веднъж.

На плазменото табло иконката, която представляваше газовата аномалия, или иначе казано — Опал, пробяга по екрана.

— Тръгнаха след нас — каза Зеленика, хващайки движението с крайчеца на окото си.

Стомахът на Артемис беше на възел от полета, тревогата, умората и вълнението.

— Много добре — каза той, почти на себе си. — Преследването е в ход.

На устата на П7 Мърв беше на волана на стелтовата совалка. Глас беше на апаратите, а Опал беше глава на раздаването на заповеди и обикновеното пенявене.

— Имаме ли сигнал от експлозива? — изпищя тя от стола си.

Гласът й наистина започва да ме дразни, помисли си Глас, но не прекалено високо.

— Не — отговори той. — Нищо. Което значи, че трябва да са в другата совалка. Щитовете им най-вероятно блокират сигнала на бомбата. Трябва да се приближим или просто да изпратя детониращия сигнал; може би ще извадим късмет.

Говорът на Опал стана още по-рязък.

— Не! Не бива да взривяваме, докато тази совалка не достигне сто и седемдесет метра. Ако го направим, находището няма да смени посоката си. Ами този глупав комуникатор? Нещо от него?

— Не — каза Глас. — Ако има още един, сигурно е изключен.

— Винаги можем да се върнем до имота на Дзито — каза Мърв. — Там имаме още дузина експлозива.

Опал се наведе в стола си и удари Мърв по рамото с малкия си юмрук.

— Идиот. Слабоумник. Малоумник. Да не се намираме в някакво състезание по глупост? Така ли е? Ако се върнем при Дзито, находището ще е прекалено дълбоко, докато се върнем. Да не говорим, че капитан Зеленика ще разкаже на ПНЕ своята версия на събитията и ще се наложи най-малкото да разследват. Трябва да се приближим и да детонираме. Дори ако изпуснем прозореца на сондата, ще унищожим всички свидетели срещу мен.