Йон Колфер - Измамата на Опал

— Успели са — въздъхна Артемис. — Не се съмнявам, че движещата се точка е Опал. Трябва да я хванем.

— Трябва — каза Зеленика, която не изглеждаше толкова щастлива, колкото някой би очаквал. — Но няма.

Артемис долови тона на Зеленика.

— Защо? Какво не е наред?

— Това не е наред — каза Зеленика и посочи екрана. Още две точки се бяха появили на екрана и се движеха към тях с екстремна скорост. Компютърът идентифицира точките като ракети и бързо направи сравнение с базата данни.

— Топлиннотърсещи плазмени ракети. И са вкопчени в двигателите ни.

Сламчо поклати глава.

— Тази Гномски е кисела малка феичка. Не може ли просто да зареже всичко това?

Артемис се взираше в екрана, сякаш можеше да разруши ракетите чрез концентрацията си.

— Трябваше да очаквам това.

Бътлър подаде масивната си глава над рамото на работодателя си.

— Имаш ли някакво разсейващо устройство, за да отклони ракетите?

— Това е транспортна совалка — отвърна Зеленика. — Късметлии сме, че дори имаме щитове.

— Ракетите следват топлинния ни сигнал?

— Да — каза Зеленика, надявайки се в ума на момчето да се заформя идея.

— Има ли начин привидно да изменим тази следа?

Тогава в ума на Зеленика се изскочи идея. Беше толкова екстремна, че тя дори не си направи труда да я сподели с останалите обитатели на совалката.

— Има един начин — каза тя и изключи двигателите.

Совалката потъна като камък в шахтата. Зеленика се опита да маневрира с предкрилките, но без задвижване беше като да се опитваш да насочиш котва.

Нямаше време за страх или паника. Имаше време само да се задържи за нещо и да се опита да запази последното ядене в тялото си.

Зеленика стисна зъби, преглъщайки паниката, която опитваше да издере пътя си навън, и се забори с кормилото. Ако можеше да запази предкрилките централизирани, тогава не би трябвало да се сблъскат със стените на шахтата. Поне по този начин съществуваше някакъв шанс.

Тя стрелна с очи отчитанията. Температурата на ядрото спадаше, но дали беше достатъчно бързо? Тази секция на шахтата беше сравнително права, но една засечка се задаваше след петдесет километра, а те щяха да се ударят в нея, както муха се удря в слон.

Бътлър се покатери нагоре към задната част на совалката. По пътя закачи два пожарогасителя и освободи щифтовете им. Той хвърли пожарогасителите в стаята с двигателите и затвори вратата. През люка можеше да види как пожарогасителите се премятат и обвиват двигателите с ледена пяна.

Температурата на двигателя спадна с още една степен.

Сега ракетите бяха по-близо и набираха скорост.

Зеленика отвори широко всички отдушници, наводнявайки совалката с хладен въздух. Още едно ниво към зеленото на температурния отчет.

— Хайде — процеди тя през дръпнатите си устни. — Само още няколко градуса.

Те фучаха надолу, въртейки се в тъмнината. Лека-полека корабът се накланяше надясно. Скоро щеше да се размаже в засечката, която ги очакваше. Пръстът на Зеленика се суетеше над бутона за паленето на двигателите. Щеше да изчака до последния възможен момент.

Двигателите се охладиха още повече. Те представляваха ефективни енергоспестяващи устройства. Когато не се използваха, бързо предаваха излишната топлина на животоподдържащите батерии. Но ракетите все още поддържаха курса си.

Пред светлините на фаровете върху стената на шахтата изникна гънка. Беше по-голяма от средностатистическата планина и бе съставена от твърди, непрощаващи скали. Ако совалката се разбиеше, щеше да се смачка като консерва.

Артемис успя да изтръгне думи от устните си.

— Не работи. Двигатели.

— Чакай — отвърна Зеленика.

Сега предкрилките вибрираха, а совалката започна да се премята. Можеха да видят как топлинните търсачи се мятат зад тях, после пред тях и после пак зад тях.

Бяха близо до скалата. Твърде близо. Ако Зеленика се забавеше с още една секунда, нямаше да има достатъчно място да маневрира. Тя удари бутона за запалването и пренасочи в последната милисекунда. Предните плочи възпроизведоха арка от искри, докато се драха по оголената скала. Тогава се освободиха, завъртайки се в черната празнина. Е, ако да те преследват две търсещи топлина ракети, може да се счита за свободни.

Температурата на двигателя все още спадаше и щеше да продължи за още около половин минута, докато се загреят турбините. Щеше ли да бъде достатъчно? Зеленика включи задната камера на предния екран. Ракетите все още идваха. Непримиримо. След тях се носеше лилава следа от изгорено гориво. Три секунди до сблъсъка. Две.