Йон Колфер - Измамата на Опал

Стелтовата совалка разполагаше със сензори за близост, вградени в навигационния софтуер, което значеше, че Опал и компания не трябваше да се тревожат, че щяха да се сблъскат със стената на шахтата или някой сталактит.

— След колко време ще сме в обсег за детонация? — излая Опал. Ако трябва да сме честни, звучеше повече като джавкане.

Мърв направи някои бързи изчисления.

— Три минути. Не повече.

— Колко дълбоко ще са дотогава?

Още няколко събирания.

— Двеста и петдесет километра.

Опал стисна носа си.

— Може да стане. Имайки предвид, че имат и двата експлозива, крайната експлозия, дори да не е насочена, както планирахме, може да пропука стената. Това е единствената ни опция. Ако се провали, поне ще имаме време да сменим стратегията. Веднага, щом достигнат сто и седемдесет километра, изпратете сигнала за детонацията. Изпращайте продължително. Може да извадим късмет.

Мърв премахна пластмасовия предпазен капак от бутона „ДЕТОНИРАЙ“. Оставаха минути.

Вътрешностите на Артемис се опитваха да си прокарат път навън през гърлото му.

— Тази таратайка се нуждае от нови жироскопи — каза той.

Зеленика едва кимна, прекалено заета да се концентрира върху особено рискована серия от отклонения и лупинги в шахтата.

Артемис погледна отчитанията на контролното табло.

— На сто и седемдесет километра дълбочина сме. Опал ще се опита да детонира. Приближава се бързо.

Сламчо подаде глава от пасажерската зона.

— Цялото това люлеене нужно ли е? Ядох много напоследък.

— Почти стигнахме — каза Артемис. — Скоро полетът ще свърши. Кажи на Бътлър да отвори чантата.

— Добре. Сигурен ли си, че Опал ще направи каквото трябва?

Артемис се усмихна успокояващо.

— Разбира се, че съм. Това е човешката природа, а сега е Опал е човек, забрави ли? Сега, Зеленика, отбий.

Мърв потрепна при отчитането.

— Няма да повярваш, Оп… Госпожице Гномски.

Най-леката следа от усмивка пробяга по устните на Опал.

— Не ми казвай. Спрели са.

Мърв поклати глава, поразен.

— Да, кръжат на двеста и един километра. Защо им е да го правят?

— Няма смисъл да се опитвам да ти го обясня, Мървал. Просто продължавай да изпращаш детониращия сигнал, но забави скоростта. Не искам да сме прекалено близо, когато получим връзка.

Тя барабанеше с пръсти по ръчния комуникатор, който беше оставило джуджето. Всеки момент.

Върху комуникатора светна червена светлина, която известяваше за входящо обаждане, акомпанирана от леко вибриране. Опал се усмихна, отваряйки екрана на уоки-токито.

Бледото лице на Артемис изпълни малкия екран. Опитваше се да се усмихне, но личеше, че бе принудено.

— Опал, давам ти един шанс да се предадеш. Обезвредихме експлозивите ти, а ПНЕ е на път. По-добре да се предадеш на капитан Зеленика, отколкото да се сблъскаш с въоръжен полицейски кораб.

Опал плесна с ръце.

— Браво, господарю Фоул, невероятна история. Сега, защо не ти кажа истината. Осъзнал си, че експлозивите не могат да бъдат обезвредени. Самият факт, че мога да получа сигнала на комуникатора ти означава, че скоро детониращият ми сигнал ще проникне през щитовете ви. Не можеш просто да зарежеш експлозивите или ще ги сложа в шахтата, както бях планирала. Тогава просто ще изстрелям няколко топлинни търсача по вашия кораб. А ако се опитате да направите друг полет, ще ви последвам и ще пробия щитовете ви, преди да сте се отделили от успоредното протежение. Нямате връзка с ПНЕ. Ако имахте, щяхме да засечем предаването ви. Така че единствената ви алтернатива е този жалък блъф. А той е наистина жалък. Очевидно е, че се опитвате да спечелите време, докато находището премине дълбочината ви.

— Значи отказваш да се предадеш?

Опал се направи, че мисли, тупкайки по брадичката си с лакирания си нокът.

— Ами да. Мисля да се боря срещу всички възможности. И между другото моля, не гледай директно към екрана: зле е за кожата ми.

Артемис въздъхна драматично.

— Е, ако трябва да тръгваме, поне ще е на пълен стомах.

Това беше необичайно нехаен коментар за оставащи секунди живот, дори за човек.

— Пълен стомах?

— Да — каза Артемис. — Сламчо взе и нещо друго от совалката ти.

Той взе малко топче, покрито с шоколад, и го размаха пред екрана.

— Моите трюфели? — ахна Опал. — Взел си ги. Това е просто подло.

Артемис подхвърли лакомството в устата си и бавно задъвка.

— Наистина са божествени. Разбирам защо са ти липсвали в института. Наистина ще трябва да положим усилия, за да изядем всички, които взехме, преди да ни взривиш на парченца.