Йон Колфер - Измамата на Опал

Може би половин минута по-късно чу гласа на Опал от отвън.

— Сега, който и да изпуска газове, моля да престане иначе ще измисля подходящо наказание.

Опа, помисли си Сламчо виновно. В средите на джуджетата беше почти престъпление да обвиниш някого другиго за собствените си въздушни балончета. От чистата сила на навика Сламчо за малко не вдигна ръка да си признае, но за щастие инстинктът му за самосъхранение беше по-силен от съвестта му.

След секунди видя сигнала. Беше трудно да го пропусне. Експлозията наклони совалката на двадесет градуса от центъра. Беше време да направи своя ход и да се довери на Артемис, когато каза, че е почти невъзможно да не гледаш експлозия.

Сламчо леко разтвори люка с върха на главата си. Джуджето почти очакваше някой да се спъне в капака, но товарния отсек беше празен. Сламчо затвори обратно люка и пролази целия път до малката стая. Имаше много неща тук, които го примамваха. Щайги със слитъци, плексигласови кутии с човешки пари и антични бижута, които висяха от манекени. Очевидно, Опал не възнамеряваше да бъде бедна в ролята си на човек. Сламчо измъкна малка диамантена обеца от един близък бюст. Е, Артемис му беше казал да не взема нищо друго. Какво от това? Една обеца нямаше да го забави.

Сламчо пъхна малкия диамант с размер на гълъбово яйце в устата си и преглътна. Щеше да го изкара по-късно, когато беше сам. Дотогава щеше да се закачи на стената на стомаха му и да излезе по-лъскава, отколкото когато беше влязла.

Още една експлозия разтресе пода под краката му, напомняйки на Сламчо да се раздвижи. Пресече до вратата на отсека, която стоеше леко отворена. Следващата част беше зоната за пътници и беше точно толкова плюшена, колкото Зеленика я бе описала. Сламчо разтвори устни при вида на столовете, покрити с животински кожи. Отблъскващо. След пътническата зона се намираше пилотската кабина. Опал и двамата й приятели ясно се виждаха и се взираха напрегнато през предното стъкло. Не издаваха нито звук, нито думичка. Точно както Артемис бе казал.

Сламчо коленичи и залази по килима на салона. Сега всички можеха да го видят ясно. Ако някоя от феите решеше да се обърне, щеше да бъде хванат в средата на салона с нищо, зад което да се скрие, освен усмивка.

Просто продължавай и не мисли за това, помисли си Сламчо. Ако Опал те залови, преструвай се, че си се изгубил или имаш амнезия, или тъкмо си излязъл от кома. Може би ще ти съчувства, ще ти даде малко злато и ще те прати да си вървиш по пътя. Да, сигурно.

Нещо изпука леко под коляното на Сламчо. Джуджето замръзна на мястото си, но феите не реагираха на звука. Вероятно това беше ковчежето. Малкото кътче на Опал. Сламчо заобиколи с лазене кутията. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше още изпуквания.

На един стол лежаха два нагласени експлозива точно на нивото на носа на Сламчо. Не можеше да повярва. Точно там, на по-малко от метър разстояние. Това бе едничката част от плана, която се основаваше на късмет. Ако някой от братята Калкан носеше експлозив под ръка или имаше повече експлозиви, отколкото можеше да носи, щеше да се наложи силно да ударят и забият совалката в земята и да се надяват да я обезоръжат. Но те стояха там и направо си го умоляваха да ги открадне. Когато извършваше кражба, Сламчо често даваше гласове на нещата, които щеше да открадне. Той знаеше, че това би се сторило лудост на всички останали, но прекарваше много време сам и имаше нужда да си поговори с някого.

Хайде, господин Красиво Джудже, каза един от експлозивите в дишащ фалцет. Чакам. Не ми харесва тук, знаеш ли? Моля те, спаси ме.

Много добре, мадам, каза тихо Сламчо и извади торбата изпод блузата си. Ще ви взема, но не отиваме далеч.

И мен също, каза другият експлозив. Аз също искам да си тръгна.

Не се тревожете, дами. Там, където отивате, има много място и за двете ви.

Когато минута по-късно Сламчо Челюстокопач се промъкна пак през отлепеното уплътнение, експлозивите вече не бяха на стола. На тяхното място стоеше малък ръчен комуникатор.

Трите феи стояха в пилотската кабина на стелтовата совалка. Едната беше съсредоточена върху транспортния кораб, който кръжеше на сто и осемдесет метра от носа им. Другите двама бяха съсредоточени върху това да не изпускат газове и да не мислят за изпускане на газове.

Вратата на транспортната совалка се отвори и нещо примигна в сутрешната светлина, докато падаше към земята. Няколко секунди нещото експлодира и разтърси стелтовата совалка в окачващите торби.