Йон Колфер - Измамата на Опал

Бътлър отвори чантата си с оръжия и избра шепа метални сфери, приблизително с размерите на тенис топки. Той превключи предпазителя на една и отпусна бутона изпод палеца си. Копчето започна да се изкачва до оригиналното си положение.

— Десет секунди, докато бутонът съвпадне с повърхността. Тогава прави връзка.

— Благодаря ти за лекцията — каза сухо Артемис. — Въпреки че сега не му е времето.

Бътлър се усмихна и подхвърли металното топче във въздуха. Пет секунди по-късно то избухна и оформи малка пещера в земята отдолу. Пукнатини заизлизаха от кратера, давайки му вида на черно цвете.

— Обзалагам се, че Опал в момента гледа — каза Бътлър и зареди следващата граната.

— Сигурен съм, че други също ще гледат скоро. Експлозиите нямат тенденцията да остават незабелязани. Относително изолирани сме тук. Най-близкото село е на приблизително петнадесет километра разстояние. Ако имаме късмет, това ще ни даде десет минути преднина. Следващият мрежови квадрат, моля, Зеленика. Но не прекалено близо, не искаме да ги изплашим.

Петнадесет метра под земята Сламчо Челюстокопач чакаше в малката си направи-си-сам пещера и наблюдаваше края на акумулаторния прът. Веднага, щом спря да вибрира, той започва да се изкачва по рехавата почва. Телескопичният прът беше топъл на допир, след като се бе загрял от предаването на енергия на батериите на совалката. Сламчо го използва, за да си помага в изкачването, като се издърпваше нагоре с една ръка над другата. Пръстта, която консумира, бе раздробена и аерирана от пробивното действие на пръта и Сламчо се радваше на допълнителния въздух. Преобразува го в газ, с който се издигна нагоре.

Сламчо ускори темпото си, изпомпвайки въздух и глина през рециклиращите си пътища. Опал щеше да бъде разсеяна от совалката дотолкова, че да осъзнае, че е само отклонение на вниманието. Прътът се удебеляваше, докато се изкачваше по него, докато не стигна до гумено уплътнение в корпуса на самата совалка, която беше подпряна върху три прибиращите се крака, които я издигаха на шестдесет сантиметра от земята. Когато совалката полетеше, уплътнението щеше да се покрие с метал. Но совалката не беше в полет и сензорите й бяха изключени.

Сламчо се излезе от тунела си и закачи челюстта си. Това беше прецизна работа и се нуждаеше от добър контрол над зъбите си. Гумата не бе препоръчителна за менюто на джуджетата и не можеше да бъде погълната. Полусмляната гума би запушила червата му също толкова добре, както би направила бъчва с лепило.

Беше неудобна хапка. Трудна за захващане. Сламчо долепи буза до батерийния прът и се заизвива нагоре, докато резците му не обелиха уплътнението. Той се нахвърли върху тежката гума, докато не провря горния си зъб, уголемявайки пролуката, докато не направи петнадесет сантиметрова дупка. Сега Сламчо можеше да вкара половината си уста в дупката. Той отлепяше големи парчета, като внимаваше веднага да ги изплюе.

След по-малко от минута Сламчо бе оголил дупка с размер от тридесет сантиметра. Достатъчно, че да се провре. Всеки, който не бе запознат с джуджетата, би заложил пари, че Сламчо никога няма да успее да провре добре охранения си корем през толкова тесен отвор, но щеше да загуби. Джуджетата бяха прекарали десет хиляди години в бягане от срутвания в пещери и бяха развили способността да се провират и през по-тесни дупки от тази.

Сламчо глътна корема си и се изви през износеното уплътнение, като първо изкара главата си. Радваше се, че се махна от слабата утринна светлина. Слънцето беше още едно нещо, което джуджетата не харесваха. Само след минути излагане под директна слънчева светлина кожата на джуджетата ставаше по-червена и от черупката на сварен омар. Той се изкатери по акумулаторния прът до отделението на двигателя на совалката. По-голямата част от малкото пространство беше заета от плоски батерии и водороден генератор. Над главата му имаше достъпен люк, който водеше до товарния отсек. Светлинни въжета минаваха по дължината на отделението и излъчваха слаба зелена светлина. Всеки радиационен теч би светнал в лилаво. Причината въжетата да работят без ток бе, че осветлението бе предоставено от специално култивирани разлагащи се водорасли. Не че Сламчо знаеше нещо от това; знаеше само, че светлината много наподобяваше луминесценцията от плюнката на джуджетата и това го успокои. Отпусна се малко повече, отколкото трябваше, както се оказа, че позволи на малка част тунелен газ да избяга от капака на панталоните му. При късмет никой нямаше да забележи…