Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

Бътлър кимна. Нещата се изясняваха, макар и по малко заобиколен начин.

— Моята теория беше, че единственият начин да се измъкнеш от времевото поле е просто да заспиш. Собственото ни съзнание ни държи в плен.

— Теорията ти е била доста рискована, Артемис.

— Това не беше само теория. Имахме опитен субект.

— Кой? А, Анджелин.

— Да. Майка ми. Тъй като беше погълнала приспивателно, тя остана извън времевото поле. За нея времето течеше нормално. Ако се беше събудила, щях просто да се предам на полицията на Нисшите елементи и да се подложа на заличаване на паметта.

Бътлър изсумтя. Съмняваше се.

— И понеже не можехме да заспим естествено, дадох на всички ни доза от приспивателното на майка ми. Съвсем просто е.

— Добре си го пресметнал. Още една минута…

— Съгласен съм — кимна Артемис. — Накрая беше доста напрегнато. Наложи се да го направя в последния момент, за да заблудя полицаите.

Той направи пауза, за да може Бътлър да осмисли казаното.

— Е, прощаваш ли ми?

Икономът въздъхна. Джулиет лежеше на шезлонга и хъркаше като пиян моряк. Той изведнъж се усмихна.

— Да, Артемис. Всичко ти прощавам. Само едно…

— Да?

— Никога повече не го прави. Феите са твърде… човекоподобни.

— Прав си — каза Артемис и бръчиците около очите му станаха по-дълбоки. — Никога повече. За в бъдеще ще се занимаваме с по-благоприлични дела. Дали ще бъдат законни — това не мога да обещая.

Бътлър кимна. Това го удовлетворяваше.

— А сега, млади господарю, не е ли време да видим как е майка ви?

Лицето на Артемис стана по-бледо, ако това изобщо беше възможно. Дали капитан Зеленика не бе нарушила обещанието си? Със сигурност имаше пълното основание да го направи.

— Да. Мисля, че е време. Остави Джулиет да си почива. Заслужила го е.

Той вдигна очи нагоре, към стълбището. Беше наивно да се надява, че може да вярва на феята. В края на краищата той я бе държал затворена против волята й. Ядоса се на себе си. Спомни си как се бе разделил с всички онези милиони в замяна на обещанието, че ще му изпълни едно желание. Ах, какво лековерие!

Тогава вратата на таванската стая се отвори.

Бътлър веднага извади оръжието.

— Артемис, зад мен. Някой се е вмъкнал в къщата.

Момчето махна с ръка.

— Не, Бътлър. Не мисля.

Сърцето му блъскаше в ушите, кръвта пулсираше чак до върховете на пръстите му. Възможно ли беше? Нима бе възможно? На стълбите се появи фигура. Приличаше на привидение, увито в хавлиен халат, с мокра коса.

— Арти? — извика призракът. — Арти, там ли си?

Артемис искаше да отговори, искаше да изтича нагоре по широкото стълбище с протегнати ръце. Но не можеше. Двигателните му функции бяха отказали.

Анджелин Фоул заслиза надолу, като се държеше с една ръка за парапета. Артемис беше забравил колко грациозна е майка му. Босите й крака забързаха по пътеката на стълбището и скоро тя стоеше пред него.

— Добро утро, скъпи — каза ведро, сякаш това беше ден като всички други.

— М-майко! — заекна Артемис.

— Е, ела да ме прегърнеш.

Той пристъпи напред и потъна в прегръдките на майка си. Ръцете й бяха топли и силни. Беше си сложила парфюм. Артемис отново се почувства същото момче, каквото бе някога.

— Съжалявам, Арти — прошепна тя в ухото му.

— За какво съжаляваш?

— За всичко. През последните няколко месеца не бях на себе си. Но нещата ще се променят. Време е да престанем да живеем в миналото.

Артемис усети сълза върху бузата си. Не знаеше със сигурност чия е.

— И не съм ти приготвила подарък.

— Подарък? — попита той.

— Разбира се — напевно отвърна майка му и го завъртя около себе си. — Не знаеш ли какъв ден е днес?

— Какъв ден е?

— Коледа е, глупаво момче. Коледа е! Традицията изисква да се подаряват подаръци, нали?

„Да — помисли си Артемис. — Традицията. Д’Ядоколеда.“

— И виж какво е тук. Мрачно като в мавзолей. Бътлър!

Икономът побърза да прибере зиг зауъра.

— Да, госпожо?

— Свържи ме по телефона с Браун Томас. Номерът е в платинения бележник. Отвори наново сметката ми. Кажи на Хелън, че искам да купи акции на „Юлетайд“. Заводите.

— Да, госпожо. Заводите.

— А, и събуди Джулиет. Искам да премести нещата ми в голямата спалня. В онази таванска стая е много прашно.

— Да, госпожо. Веднага, госпожо.

Анджелин Фоул хвана сина си подръка.

— А сега, Арти, искам да знам всичко. Първо, какво става тук?

— Ремонтираме — отговори Артемис. — Старата врата беше започнала да мухлясва.