Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

— Лека нощ, господа.

Въпреки тежкия си товар вагонетката леко откликваше на всяко негово движение. Тя плавно мина през прага и влезе във фоайето. Там спря с тихо бръмчене, сякаш чакаше да я разтоварят.

Сега, когато дългоочакваният момент бе настъпил, Артемис сякаш се страхуваше да я докосне. Трудно беше да повярва, че след толкова месеци очакване от крайната цел на престъпния му план го деляха няколко минути. Разбира се, тези последни минути бяха решаващи и най-рисковани.

— Отвори го — каза той накрая, изненадан от треперенето на собствения си глас.

Изкушението бе неустоимо. Джулиет се приближи колебливо с ококорени очи. Дори Зеленика угаси двигателя и се спусна, докато краката й докоснаха мраморните плочи на пода. Бътлър отвори ципа на черния брезентов калъф и го разтвори докрай, за да открие съдържанието му.

Никой не обели и дума. Артемис си представи, че някъде гърми „Увертюра 1812“. Златото лежеше пред тях, подредено в сияйни редици. То сякаш излъчваше аура, топлина, но криеше и опасност. Много хора бяха готови да умрат или да убият за приказното богатство, което това злато можеше да донесе.

Зеленика стоеше като зашеметена. Феите обичат минералите, те са част от земята. Но най-много обичат златото. Блясъка му. Красотата му.

— Платили са ви — прошепна тя. — Не мога да повярвам.

— Аз също — промърмори Артемис. — Бътлър, истинско ли е?

Икономът взе едно кюлче от купчината. Драсна по него с върха на сгъваемия си нож и издълба малка стружка.

— Истинско е, и още как — каза той, като вдигна стружката към светлината. — Поне това кюлче — със сигурност.

— Добре. Много добре. Започни разтоварването, ако обичаш. Ще им върнем вагонетката с капитан Зеленика вътре.

Като чу името си, феята излезе от вцепенението.

— Артемис, върни го. Никой човек досега не е успял да отнеме златото на феите. А хората се домогват до него от векове. Полицията на Нисшите елементи ще направи всичко, за да запази имуществото си.

Артемис поклати глава. Беше смаян.

— Вече ти казах…

Зеленика сложи ръце на раменете му.

— Не можеш да избягаш! Не разбираш ли?

Момчето я изгледа хладнокръвно.

— Мога, Зеленика. Погледни ме право в очите и ми кажи, че не мога.

Тя го направи. Капитан Бодлива Зеленика се вгледа в тъмносините очи на своя похитител и видя истина в тях. И за миг му повярва.

— Все още има време — отчаяно продължи феята. — Трябва да има нещо, което да те накара да размислиш. Аз притежавам магически сили.

Момчето сбърчи вежди от досада.

— Не ми е приятно, че ще те разочаровам, капитане, но няма такова нещо.

Артемис направи пауза и за миг погледна нагоре към таванската стая. „Може би… — въртеше се в ума му. — Наистина ли ми е нужно всичкото това злато?“ А дали не го измъчваха угризения на съвестта, които вгорчаваха сладостта от победата? Той тръсна глава. „Придържай се към плана. Придържай се към плана. Без емоции.“

Артемис усети тежестта на позната ръка върху рамото си.

— Всичко наред ли е?

— Да, Бътлър. Продължавай да разтоварваш. Вземи и Джулиет да ти помогне. Аз трябва да поговоря с капитан Зеленика.

— Сигурен ли си, че няма проблем?

Артемис въздъхна.

— Не, стари приятелю, не съм сигурен. Но вече е твърде късно.

Бътлър кимна и се върна към задълженията си. Джулиет го последва послушно като териер.

— А сега, капитане, да поговорим за магията ти.

— Какво те интересува?

В очите на Зеленика се четеше подозрение.

— Какво трябва да направя, за да си купя едно желание?

Феята погледна към вагонетката.

— Ами, зависи. Колко си готов да платиш?

Кореноплод не беше никак спокоен. Снопове жълта светлина упорито се процеждаха през синевата. Оставаха минути. Минути. Смрадливата пура, която изпълваше организма му с токсини, не помагаше за успокояване на мигрената.

— Евакуирахте ли излишния персонал?

— Да, освен ако някой не се е промъкнал обратно в полето след последния път, когато ме питахте.

— Не ми е до шеги, Вихрогоне. Повярвай ми, моментът никак не е подходящ. Някакви новини от капитан Зеленика?

— Не. Загубихме видеовръзка след битката с трола. Предполагам, че батерията е повредена. По-добре веднага да свалим каската от главата й, иначе от радиацията мозъкът й ще се опече. Би било жалко след всичката работа, която свърши.

Кентавърът се върна на конзолата. Там започна да примигва червена лампичка.

— Почакайте, двигателният сензор! Има движение при главния вход.