Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

Кореноплод отиде до екраните.

— Можеш ли да изчистиш изображението?

— Няма проблем.

Вихрогон въведе координатите и увеличи мащаба на 400 процента.

Началникът седна на близкия стол.

— Наистина ли виждам това, което си мисля?

— Със сигурност — отговори Вихрогон и се подсмихна. — Това е по-интересно дори от битката с рицарските доспехи.

Зеленика се връщаше. Със златото.

След половин секунда я посрещна група от Изтеглянето.

— Да се измъкваме от опасната зона, капитане — пришпори я един елф и я подхвана за лакътя.

Друг прокара детектор за радиация над каската й.

— Капитане, тук имаме пробив в енергийния източник. Трябва незабавно да дезинфекцираме главата ви.

Зеленика понечи да възрази, но веднага напълниха устата й с антирадиационна пяна.

— Това не може ли да почака? — изфъфли тя.

— Съжалявам, капитане. Нямаме никакво време. Началникът иска да ви разпита, преди да детонираме бомбата.

Помъкнаха я към отряда за бързо реагиране. От бързината краката й едва докосваха земята. „Чистачите“ от Изтегляне се засуетиха около нея, като оглеждаха земята за следи от схватката с трола. Техниците демонтираха полевите предаватели, като се подготвяха да дръпнат шалтера. Войници подкараха вагонетката към портала. Много важно беше всичко да се премести на безопасно разстояние, преди да избухне биологическата бомба.

Кореноплод чакаше на стълбите на совалката.

— Зеленика! — сопнато викна той. — Исках да кажа, капитане. Справихте се.

— Тъй вярно, сър. Благодаря, сър.

— И златото върнахте. Заслужихте си ново перце на шапката.

— Е, не цялото, началник. Мисля, че е около половината.

Кореноплод кимна.

— Няма значение. Скоро ще си получим останалото.

Зеленика избърса антирадиационната пяна от едната си вежда.

— Мислих за това, сър. Фоул допусна още една грешка. Не ми забрани да влизам повторно в дома му и като се има предвид, че първия път сам ме доведе там, поканата още важи. Мога да вляза и да залича паметта на обитателите. Можем да скрием златото в стените и утре вечер пак да спрем времето…

— Не, капитане.

— Но, сър…

Лицето на Кореноплод се изопна до краен предел, ако изобщо беше омеквало.

— Не, капитане. Съветът няма да пощади живота на едно крадливо Кално създание. Това просто няма да стане. Имам заповеди и, повярвайте ми, те са неотменими.

Зеленика последва Кореноплод в совалката.

— Но момичето, сър! То е невинно!

— Войната взема и невинни жертви. Тя избра да застане на страната на лошите. Вече нищо не можем да направим за нея.

Феята не можеше да повярва на ушите си.

— Войната взема и невинни жертви! Как можете да говорите така? Животът си е живот.

Кореноплод рязко се обърна и я стисна за раменете.

— Направихте каквото можахте, Бодлива Зеленика — каза той. — Никой не би могъл да направи повече. Дори върнахте по-голямата част от откупа. Сега страдате от една болест, която човеците наричат Стокхолмски синдром: привързали сте се към похитителите си. Не се тревожете, ще ви мине. Но тези хора знаят. Знаят за нас. Нищо вече не може да ги спаси.

Вихрогон вдигна глава от изчисленията си.

— Не е вярно. Технически погледнато. Между другото, добре дошла.

Зеленика не можеше да губи и секунда, за да отвръща на поздрава.

— Какво искаш да кажеш? Кое не е вярно?

— Добре съм, след като питаш.

— Вихрогоне! — извикаха в един глас Кореноплод и Зеленика.

— Ами, както се казва в Книгата, „Ако създание Кално твойто злато вземе при все магията и дъбовото семе, тогава този дар на него остави, докле човекът вечен сън заспи“. Тоест, оживее ли, печели. Много е просто. Дори Съветът не може да противоречи на Книгата.

Кореноплод се почеса по брадичката.

— Трябва ли да се безпокоя?

Вихрогон се засмя безрадостно.

— Не. Тези типове са все едно мъртви.

— „Все едно“ не ми е достатъчно.

— Това заповед ли е?

— Точно така, войниче.

— Аз не съм войник — отвърна Вихрогон и натисна копчето.

Бътлър беше повече от леко изненадан.

— Върнал си го?

Артемис кимна.

— Около половината. Все още държим в ръцете доста привлекателна сума. Към петнадесет милиона долара по днешния курс.

Бътлър обикновено не задаваше въпроси. Но този път се налагаше.

— Защо, Артемис? Можеш ли да ми кажеш?

— Предполагам — отвърна момчето и се усмихна. — Реших, че дължим нещо на капитана. За услугите.

— Това ли е всичко?

Артемис кимна. Не беше необходимо да споменава за желанието. Можеше да се възприеме като слабост.