Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

— Хм — произнесе Бътлър далеч по-многозначително, отколкото изглеждаше.

— Сега трябва да празнуваме — ентусиазирано каза Артемис, като ловко смени темата на разговора. — Мисля, че е време да пийнем шампанско.

Момчето бързо се отправи към кухнята, преди Бътлър да е отгатнал нещо по лицето му.

Когато другите двама влязоха, Артемис вече бе напълнил три чаши с „Дом Периньон“.

— Знам, че съм малолетен, но съм сигурен, че майка ми няма да възрази. Само този път.

Бътлър чувстваше, че господарят му крои нещо. Въпреки това пое високата кристална чаша, която Артемис му подаде. Джулиет погледна по-големия си брат.

— Всичко наред ли е?

— Предполагам — той пое дъх. — Знаеш, че те обичам, нали, сестричке?

Джулиет се намръщи — още нещо, което местните младежи намираха за крайно очарователно. Целуна брат си по рамото.

— Много си чувствителен за телохранител.

Бътлър погледна работодателя си право в очите.

— Искаш да изпием това, така ли, Артемис?

Артемис твърдо посрещна погледа му.

— Да, Бътлър. Искам.

Без да каже нито дума повече, Бътлър пресуши чашата си. Джулиет го последва. Икономът веднага усети вкуса на приспивателното и макар да разполагаше с предостатъчно време, за да счупи врата на Артемис Фоул, не го направи. Нямаше смисъл да безпокои Джулиет в последните й мигове.

Артемис гледаше как приятелите му се свличат на пода. Жалко, че трябваше да ги лъже. Но ако бяха посветени в плана, безпокойството им можеше да попречи на действието на приспивателното. Той погледна мехурчетата, въртящи се в чашата му. Време беше за най-смелата стъпка в неговия план. След съвсем кратък миг на колебание момчето пресуши шампанското с разтвореното в него приспивателно.

Спокойно изчака сънотворното да завладее целия му организъм. Не му се наложи да чака дълго, защото всяка доза беше изчислена съобразно телесното тегло. Мислите му започнаха да се объркват и тогава му хрумна, че може никога повече да не се събуди. „Малко е късно за съмнения“ — каза си Артемис и изпадна в безсъзнание.

— Вече пътува — обяви Вихрогон и вдигна глава от конзолата. — Сега нищо не зависи от мен.

Те проследиха движението на ракетата през поляризираните стъкла на прозорците. Беше истинско чудо на техниката. Тъй като основният й товар бе лек, пускането можеше да бъде извършено в точен радиус. Радиоактивният елемент, използван за ядрото, беше солиний 2, който имаше период на полуразпад четиринадесет секунди. На практика това означаваше, че Вихрогон можеше да пусне бомбата така, че синият облак да засегне имението Фоул и нито едно стръкче трева извън него да не пострада, а сградата щеше да се освободи от радиацията за по-малко от минута. В случай че малки частици солиний се отклонят от целта, те щяха да се задържат в рамките на времевото поле. Това улесняваше изтребването на хората вътре.

— Траекторията на полета е предварително програмирана — обясни Вихрогон, макар че никой не му обръщаше капка внимание. — Ще се приземи във фоайето и ще избухне. Обшивката и механизмът за изстрелване са от пластмаса и ще се разпаднат напълно. Идеално чиста работа.

Кореноплод и Зеленика проследиха с поглед дъгата, описана от бомбата. Както се очакваше, тя прелетя през разрушената врата, без да остърже и един от камъните на средновековните стени. Зеленика насочи вниманието си към екрана, свързан с камерата на носа на ракетата. За миг бегло зърна големия коридор, по който доскоро бе вървяла в качеството си на затворник. Беше пуст. Не се виждаше жив човек. „Може би… — каза си тя. — Само може би…“ После погледна Вихрогон, който чукаше с пръсти по клавиатурата. И осъзна, че наистина хората са все едно мъртви.

Биологическата бомба избухна. Появи се яркосиньо светещо кълбо. Светлината се разсея и запълни всяко кътче на имението със смъртоносните си лъчи. Цветята повехнаха, насекомите се сгърчиха, рибите в изкуствените езера измряха. Нито един кубически сантиметър в сградата не беше пощаден. Артемис Фоул и слугите му не биха могли да избягат. Беше невъзможно.

Зеленика въздъхна и извърна поглед от вече разсейващия се син облак. Въпреки грандиозните си амбиции Артемис се оказа най-обикновен простосмъртен. И по някаква причина тя тъгуваше за смъртта му.

Кореноплод бе по-прагматичен.

— Добре. Облечете се. Черни костюми, пълно бойно снаряжение.

— Напълно безопасно е — обади се Вихрогон. — Не сте ли слушали както трябва в училище?

Началникът изсумтя.