Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

Джуджето се вмъкна под земята. Трябваше да направи няколко курса, за да пренесе съкровището си, но забавянето си струваше. С толкова много пари можеше да се пенсионира преждевременно. Разбира се, налагаше се да изчезне напълно, но в престъпния му мозък вече се беше зародил план.

Известно време щеше да поживее на повърхността. Щеше да се маскира като джудже човек с непоносимост към светлината. Можеше да си купи мансарда с плътни щори. Може би в Манхатън или в Монте Карло. Разбира се, джудже, което се крие от слънцето, щеше да буди подозрения. Но наред с това щеше да бъде приказно богат. А човеците бяха готови да повярват на всяка история, дори и на най-неправдоподобната, стига да виждаха някаква изгода за себе си. За предпочитане във вид на зелена шумоляща хартийка.

Артемис дочу глас, който го викаше по име. Гласът имаше и лице, но то бе замъглено, трудно различимо. Дали не беше баща му?

— Татко? — думата имаше странен вкус в устата му. Отдавна забравен. Леко гранясал. Момчето отвори очи.

Над него се бе надвесил Бътлър.

— Артемис! Ти се събуди.

— А, Бътлър, ти ли си?

Артемис се изправи на крака и от усилието му се зави свят. Очакваше Бътлър да го подпре с ръка под лакътя. Но не дочака. Джулиет лежеше на един шезлонг. От устата й се стичаше слюнка и капеше върху възглавниците. Очевидно действието на лекарството все още не беше преминало.

— Това беше само приспивателно, Бътлър. Съвсем безобидно.

В очите на иконома проблеснаха страховити искри.

— Обясни ми.

Артемис потърка очи.

— По-късно, Бътлър. Чувствам се малко…

Бътлър се изпречи на пътя му.

— Артемис, сестра ми лежи упоена на онзи шезлонг. Едва не умря. Затова искам да ми обясниш веднага!

Артемис осъзна, че това е заповед. Помисли, че може би трябва да се обиди, но после реши, че може би Бътлър е прав. Беше отишъл твърде далеч.

— Не ти казах за приспивателното, защото щеше да възразиш. То е безвредно. А за да успее планът ми, трябваше веднага да заспим.

— Планът ти?

Артемис се отпусна в един мек стол.

— Цялата работа беше във времевото поле. Това е тайният коз на полицията на Нисшите елементи. Благодарение на него за толкова години никой не е успял да ги победи. Така се предотвратяват нежелани инциденти. Спирането на времето и биологическата бомба образуват идеална комбинация.

— И защо трябваше да вземаме приспивателно?

Артемис се усмихна.

— Погледни през прозореца. Не виждаш ли? Отишли са си. Всичко свърши.

Бътлър надникна през прозрачните завеси. Навън беше светло и слънчево. Нямаше син купол. Въпреки това прислужникът не остана впечатлен.

— Сега ги няма. Но довечера ще се върнат, сигурен съм.

— Не. Това е против правилата. Ние ги победихме. Това е, играта свърши.

Бътлър вдигна вежди.

— А приспивателното, Артемис?

— Разбирам, искаш да говорим по същество.

Отговорът на иконома бе неумолимо мълчание.

— Приспивателното. Много добре. Трябваше да намеря начин за измъкване от времевото поле. Рових се в Книгата, но там не открих нищо. Нищичко. Народът все още не е намерил начин за излизане от него. Затова се обърнах към техния Стар Завет, към времената, когато техният и нашият свят са били едно цяло. Знаеш легендите за елфи, които нощем правят обувки, за духове, които почистват къщите. Тогава сме съжителствали до известна степен. Искали сме им магически услуги в замяна на обещания да не нападаме феините укрепления. Най-едрата риба, разбира се, е бил Дядо Коледа.

Очите на Бътлър за малко да изскочат от орбитите.

— Дядо Коледа?

Артемис разпери ръце.

— Знам, знам какво ще ми кажеш. Самият аз бях доста скептично настроен. Но по всичко личи, че общата ни представа за Дядо Коледа не е произлязла от някой турски светец, а от Д’Ядоколеда, третия крал от елфическата династия Вейка. Известен е с прозвището Ядо Заблудения.

— Не звучи внушително като при повечето крале.

— Така е. Д’Ядоколеда смятал, че алчността на Калните създания и стремежът им да завладеят кралството му могат да бъдат приспани чрез раздаване на щедри подаръци. Веднъж в годината свиквал всички велики магьосници и им заповядвал да спират времето над обширни райони. Изпращал там армия от елфи, които доставяли подаръците, докато хората спели. Разбира се, това не подействало. Човешката алчност никога не може да бъде приспана, особено с подаръци.

Бътлър се намръщи.

— Ами ако хората… ние, тоест… Ако все пак се бяхме събудили?

— А, да. Отличен въпрос. Право в същината на нещата. Не бихме могли да се събудим. Такава е природата на времевото поле. В каквото състояние попадаш в него, в такова оставаш през цялото време. Не можеш нито да се събудиш, нито да заспиш. Сигурно си усетил умора в ставите през последните няколко часа, но въпреки това мозъкът не ти е позволявал да заспиш.