Йон Колфер - Кодът на вечността

Следващият беше Бътлър. Техническият екип удължи ластика на очилата, за да може да обхване бръснатия му череп.

— Кажи на Вихрогон да не се престарава със заличаването. Не искам да се събудя с луфт от четирийсет години в паметта.

— Не се тревожи — успокои го Зеленика. — Вихрогон обикновено знае какво прави.

— Добре. И помни: ако някога Народът изпадне в беда, аз съм насреща.

Зеленика натисна копчето.

— Ще помня — прошепна тя.

Дойде ред на Артемис. В състояние на хипноза лицето му изглеждаше почти умиротворено. По челото му нямаше бръчки на размисъл и ако не го познаваше, феята би могла да го вземе за най-обикновено тринайсетгодишно човешко дете.

Тя се обърна към Вихрогон.

— Сигурен ли си?

Кентавърът сви рамене.

— Имаме ли избор? Заповедта си е заповед.

Зеленика сложи очила на Артемис и натисна копчето. След секунди момчето се отпусна в стола си. На екрана зад него се заредиха думи от гномски текст. Във времената на Вейка текстовете се пишеха спираловидно. Но от четенето им на спирали повечето феи получаваха мигрена.

— Започни заличаване и копирай — изкомандва Вихрогон. — Когато ми останат няколко свободни седмици, ще прегледам копието, за да видя какво има в главата на това момче.

Зеленика видя как животът на Артемис се изписва със зелени символи на екрана.

— Мисля, че допускаме грешка — каза тя. — Щом ни е открил веднъж, може да го направи и втори път. Особено ако пак стане чудовището, което беше преди.

Вихрогон изписваше команди на ергономична клавиатура.

— Може би. Но следващия път ще бъдем подготвени.

Зеленика въздъхна.

— Жалко. Почти се бяхме сприятелили.

Кентавърът изсумтя.

— Да бе. Все едно да се сприятелиш със змия.

Феята си сложи каската и пусна визьора, за да скрие очите си.

— Прав си, разбира се. Никога нямаше да бъдем приятели. Обстоятелствата ни бяха сближили, нищо повече.

Вихрогон я потупа по рамото.

— Така е. Горе ушите. Ще ходиш ли някъде?

— Към Тара — отвърна Зеленика. — Ще полетя малко. Имам нужда от свеж въздух.

— Нямаш разрешение за летене — напомни й Вихрогон. — Кореноплод ще ти отнеме значката.

— За какво? — попита Зеленика и разпъна крилата си. — Изобщо не би трябвало да съм тук, забрави ли?

Излезе и лениво запърха по коридора. Мина на сантиметри под горната греда на вратата и бързо се издигна в нощното небе. За секунда тъничкият й силует се озари от светлината на пълната луна и после с вибриране изчезна от видимата част на спектъра.

Вихрогон я проследи с поглед. Какви емоционални създания бяха тези елфи! В някои отношения те бяха най-неподходящи за Разузнаването. Винаги вземаха решения със сърцето си. Но Кореноплод никога не би уволнил Зеленика, защото тя беше роден полицай. А и кой тогава щеше да спаси Народа, ако Артемис Фоул отново ги откриеше?

Сламчо седеше в совалката, изпълнен със самосъжаление. Стараеше се да седи на пейката така, че чувствителните му задни части да не се допират до нея. Трудна работа.

Трябваше да признае, че положението не е розово. След всичко, което беше направил за ПНЕ, те щяха да го затворят най-малко за десет години. Само защото бе откраднал няколко кюлчета злато. И по всяка вероятност нямаше да може да избяга. Беше ограден от всички страни със стомана и лазерни решетки и нямаше да мръдне от тук до кацането на совалката в Убежище. Там веднага щяха да го откарат в Полицейското управление, да му прочетат правата и да го тикнат в затвор, където щеше да лежи, докато брадата му посивее. А това нямаше как да не се случи, ако джуджето останеше повече от пет години извън тунелите.

И все пак имаше надежда. Мъничка искрица надежда. Сламчо изчака техниците да разтоварят цялото оборудване от совалката. После небрежно разтвори дясната си длан и започна да чеше с палец слепоочието си. Това, което правеше всъщност, бе да чете мъничката бележка, скрита в дланта му — Артемис я беше пъхнал там, докато си стискаха ръцете за сбогом.

Още не съм приключил с теб, Сламчо Челюстокопач — пишеше в бележката. — Когато се прибереш у дома, кажи на адвоката си да провери датата на първата заповед за обиск на пещерата ти. След като те освободят, се покрий някъде за две години. После ми донеси медальона. Заедно ще бъдем непобедими.

Сламчо смачка бележката. Сви пръстите си на тръбичка и засмука хартийката с уста. Челюстите му бързо унищожиха доказателството.

Той пое дълбоко въздух през носа. Още беше рано да отваря шампанското от скални червеи. Делото щеше да се проточи с месеци, може би с години. Но все пак имаше надежда.