Йон Колфер - Кодът на вечността

— Наистина ли е необходимо — захленчи то — след всичко, което преживяхме?

— Не искам да ми отнемат значката — отвърна Зеленика. — Началникът каза да се върна с теб или изобщо да не се връщам.

— Какво още трябва да направя? Нали дарих мастна тъкан?

Бътлър затвори очи.

— Моля ви се, не.

Джулиет се подсмихна.

— Не се тревожи, Дом. Нали няма да помниш нищо.

— Приспете ме — каза Бътлър. — По-бързо.

— Не искам да говорим за това — промърмори Сламчо, като направи опит да се почеше по задника.

Зеленика разкопча белезниците на джуджето, но застана на ръка разстояние от него.

— Искаше да се сбогуваш, така че давай — тя побутна Сламчо. — Сбогувай се.

Джулиет му намигна.

— Сбогом, смрадливец такъв.

— И на теб, миризливке.

— Друг път не дъвчи бетонни стени.

— Никак не е смешно — отвърна Сламчо и направи гримаса.

— Кой знае, може отново да се видим.

Сламчо кимна към техниците, които се ровеха в компютрите си.

— Ако се видим, ще ти е за пръв път, благодарение на тях.

Бътлър коленичи, за да се изравни с джуджето.

— Грижи се за себе си, приятелю. Пази се от гоблини.

Сламчо потръпна.

— Няма нужда да ми го казваш.

На екран, внесен от служител на ПНЕ, се появи лицето на подполковник Кореноплод.

— Остава само да се ожените! — излая той. — Не знам защо сте се разхленчили. След десет минути дори няма да си спомняте името на този престъпник!

— Имаме връзка с началника — с малко закъснение съобщи един техник.

Сламчо погледна в миниатюрната камера под екрана.

— Юлиус, моля те. Не разбираш ли, че тези хора дължат живота си на мен? Това е вълнуващ момент за тях.

Червеният тен на Кореноплод се подсилваше от лошата връзка.

— Изобщо не ми пука за вълнуващите ви моменти, от мен се иска да се уверя, че заличаването на паметта е минало гладко. Доколкото познавам нашия приятел Фоул, сигурно пак е намислил нещо.

— Стига, подполковник — каза Артемис. — Тази подозрителност е обидна.

Но ирландското момче едва прикриваше усмивката си. Всички предполагаха, че е скрил някой предмет, който да отключи спомените му, и от служителите на ПНЕ се очакваше да го намерят. Това бе последната им задача от операцията.

Артемис стана и се приближи към Сламчо Челюстокопач.

— Сламчо, от всички феи най-много ще ми липсваш. Заедно ни очакваше такова бъдеще!

Сламчо сякаш се трогна.

— Вярно е. С твоя ум и моите способности.

— Да не говорим за липсата ви на морал — намеси се Зеленика.

— Никоя банка на планетата нямаше да бъде в безопасност — продължи джуджето. — Колко пропуснати възможности!

Артемис положи максимални усилия да изглежда искрен. Това бе от решаващо значение за следващия етап от плана.

— Сламчо, знам, че рискува живота си, когато предаде фамилията Антонели, затова бих искал да ти дам нещо.

В съзнанието на Сламчо изплуваха видения за тръстове и офшорни сметки.

— Няма нужда. Наистина. Макар че постъпката ми беше много смела и се изложих на смъртна опасност.

— Тъкмо затова — каза Артемис и свали златния медальон от врата си. — Знам, че не е достатъчно, но за мен означава много. Исках да го задържа, но осъзнах, че след няколко минути няма да ми напомня за нищо. Бих искал ти го вземеш. Мисля, че и Зеленика би искала. Малък спомен за приключенията ни.

— Леле! — възкликна Сламчо, след като пое медальона. — Половин унция злато. Страхотно. Направо разби банката, Артемис.

Артемис стисна ръката на джуджето.

— Не всичко е въпрос на пари, Сламчо.

Кореноплод източи врат, за да вижда по-добре.

— Какво е това? Какво даде той на престъпника?

Зеленика грабна медальона и го вдигна пред камерата.

— Просто една златна монетка, подполковник. Лично аз я бях дала на Артемис.

Вихрогон погледна към монетката.

— С един куршум — два лепкави червея. Медальонът можеше да отключи спомените му. Не много вероятно, но възможно.

— А вторият лепкав червей?

— Сламчо ще има какво да си спомня в затвора.

Кореноплод помисли няколко секунди.

— Добре. Може да го задържи. Сега вкарайте престъпника в совалката и да приключваме. След десет минути имам събрание на Съвета.

Зеленика изведе Сламчо и Артемис осъзна, че наистина му е мъчно от раздялата с джуджето. Нещо повече, съжаляваше, че споменът за приятелството им би могъл да изчезне завинаги.

Техниците се спуснаха като мухи на мед. След секунди всички човеци в стаята имаха електроди по главите и китките. Всеки чифт електроди минаваше през невротрансформатор и се свързваше с един плазмен екран. По екраните забягаха спомени.