Йон Колфер - Кодът на вечността

Вихрогон разглеждаше картините.

— Върнали сме се много назад — обяви той. — Нагласете на шестнайсет месеца. Всъщност на три години. Не искам Артемис отново да планира някое отвличане на фея.

— Браво, Вихрогоне — горчиво отбеляза Артемис. — Надявах се да не се сетиш.

Кентавърът му намигна.

— И за други неща съм се сетил.

На допълнителния екран устата на Кореноплод се разтегли в усмивка.

— Кажи му, Вихрогоне. Нямам търпение да видя физиономията му.

Вихрогон погледна един файл на джобния си компютър.

— Проверихме имейла ти и познай какво открихме.

— Кажи ми.

— Открихме феин файл, който чакаше да бъде отворен. Освен това претърсихме основно Интернет. И ако щеш вярвай, някой беше наел мегабайти от твоя имейл адрес. Склад за феини файлове.

Артемис остана невъзмутим.

— Трябваше да опитам. Сигурен съм, че разбираш.

— Има ли нещо, което би искал да ни кажеш?

Артемис ококори очи — самата невинност.

— Не. Прекалено си умен, не мога да те надхитря.

Вихрогон извади малък лазерен диск и го пъхна във флопито на компютъра пред себе си.

— Е, за всеки случай ще пусна вирус в компютърната ти система. Файловете ти няма да пострадат, освен ако не съдържат нещо за Народа. Вирусът ще следи системата ти през следващите шест месеца — за всеки случай, ако някак си успял да ни надхитриш.

— И ми казваш всичко това, защото после няма да си спомням нищо.

Вихрогон пристъпи напред и плесна с ръце.

— Точно така.

Зеленика отвори вратата. Зад себе си влачеше метална капсула.

— Вижте какво са намерили заровено в градината.

Тя отвори капака и изсипа съдържанието на капсулата върху тунизийския килим. Имаше няколко компютърни диска и копия от дневника на Артемис.

Вихрогон взе един диск.

— Нещо, за което си пропуснал да споменеш, а?

Сега Артемис не изглеждаше толкова невъзмутим. Спомените му за миналото се изгубваха един по един.

— Забравил съм.

— Надявам се, че това е всичко. Нали няма друго?

Артемис седна на стола си и скръсти ръце.

— Ако кажа „няма“, ще ми повярвате ли?

Кореноплод се разсмя с цяло гърло. На момчето му се стори, че екранът се разтресе.

— О, Артемис, разбира се. Ние ти вярваме. Как да не ти вярваме след всичко, което причини на Народа? Ако нямаш нищо против, бихме искали да ти зададем няколко въпроса под хипноза, този път без слънчеви очила.

Шестнайсет месеца по-рано Артемис успешно бе избегнал хипнозата на Зеленика с помощта на очила с огледални стъкла. Тогава за пръв път надхитри феите. И не за последен.

— Е, добре, да свършваме.

— Капитан Зеленика! — изрева Кореноплод. — Знаеш какво да правиш.

Зеленика свали каската и разтри връхчетата на ушите си, за да нормализира кръвообращението.

— Ще те хипнотизирам и ще ти задам няколко въпроса. Не за пръв път се подлагаш на хипноза, така че знаеш каква е процедурата. Не боли. Съветвам те да се отпуснеш. Ако опиташ да се съпротивляваш, това може да доведе до загуба на паметта или дори до мозъчно увреждане.

Артемис махна с ръка.

— Почакай малко. Когато се събудя, всичко ще е свършило, нали?

Зеленика се усмихна.

— Да, Артемис. Виждаме се за последен път.

Лицето на Артемис остана безизразно въпреки вълнението, което бушуваше в него.

— Добре тогава, имам да ти кажа няколко неща.

Кореноплод беше любопитен, напук на себе си.

— Имаш една минута, Фоул. После заспиваш.

— Добре. Първо искам да ти благодаря. Семейството и приятелите ми са с мен благодарение на Народа. Съжалявам, че ще трябва да забравя за това.

Зеленика сложи ръка на рамото му.

— Така е по-добре, Артемис. Повярвай ми.

— И второ, искам всички да си спомните първата ни среща. Помните ли онази нощ?

Зеленика потръпна. Спомни си за безсърдечното същество, което я бе нападнало, докато тя възстановяваше магическите си сили в Южна Ирландия. Началникът Кореноплод никога нямаше да забрави измъкването си на косъм от експлозия в един танкер, а първата среща на Вихрогон с Артемис беше по време на преговорите за освобождаването на Зеленика. Тогава Фоул бе чудовище.

— Ако премахнете спомените ми за феите и влиянието, което са ми оказали — продължи Артемис, — аз мога пак да стана такъв, какъвто бях преди. Това ли искате?

При тази мисъл всички потръпнаха. Дали наистина промяната на Артемис към по-добро бе дело на Народа? И ако той възвърнеше първоначалната си същност, дали Народът трябваше да понесе отговорността за това?