Йон Колфер - Кодът на вечността

Зеленика се обърна към екрана.

— Трябва ли? Артемис извървя дълъг път. Имаме ли право да разрушим постигнатото?

— Той е прав — каза Вихрогон. — Никога не съм предполагал, че ще го кажа, но новият Артемис дори ми харесва.

Кореноплод отвори един прозорец на екрана.

— Сдружението на психолозите изготви за нас този доклад за вероятните изменения в личността на Фоул. Те смятат, че шансовете за възвръщане на старата същност са нищожни. Фоул ще продължава да изпитва положително влияние от страна на семейството си и на двамата Бътлър.

— Сдружението на психолозите? Доктор Аргон и останалите откачалки? И откога започнахме да се доверяваме на тези вещери?

Кореноплод отвори уста да се разкрещи, но размисли — нещо, което не се случваше всеки ден.

— Зеленика — заговори той почти любезно. — Бъдещето на цялата ни култура е заложено на карта. Колкото до бъдещето на Артемис, то не е наш проблем.

Зеленика се нацупи.

— Ако това е вярно, значи ние не сме по-добри от Калните създания.

Подполковникът реши да се върне към обичайния си начин за водене на разговор.

— Слушай, капитане! — кресна той. — Да си началник означава да вземаш трудни решения. Да не си началник означава да си затваряш устата и да правиш каквото ти казват. Затова хипнотизирай човеците, преди видеовръзката ни да е прекъснала.

— Да, сър. Както кажете, сър.

Зеленика застана пред Артемис така, че да има контакт очи в очи.

— Сбогом, Зеленика. Няма да те видя вече, макар че ти със сигурност ще ме видиш.

— Само се отпусни, Артемис. Дишай дълбоко.

Когато феята отново заговори, гласът й зазвуча с плътността на баса и алта — регистрите на хипнозата:

— Добре преметнахме Спайро, нали?

Артемис се усмихна сънено.

— Да. Последното ми приключение. Не искам повече да наранявам хората.

— Защо постоянно кроиш планове?

Клепачите на момчето увиснаха.

— Сигурно е природа. Наследство от много поколения Фоул.

— Обзалагам се, че би направил всичко, за да запазиш спомените си за феите.

— Почти всичко.

— И какво направи?

Артемис се усмихна.

— Няколко малки хитрини.

— Какви хитрини? — попита Зеленика.

— Тайна. Не мога да ти кажа.

Феята заговори с още по-омайващ глас:

— Кажи ми, Артемис. Ще бъде наша обща тайна.

Една вена запулсира на слепоочието на момчето.

— Нали няма да кажеш? Няма да кажеш на феите?

Зеленика виновно погледна към екрана. Кореноплод й направи знак да продължи.

— Няма да кажа. Ще си остане между нас.

— Бътлър зарови една капсула в градината.

— Друго?

— Изпратих имейл до своя адрес. Но предполагам, че Вихрогон ще го открие. Той е само за заблуда.

— Много умно. Има ли друго, което не очакваш да открие?

Артемис се усмихна лукаво.

— Скрих няколко файла в един интернет сайт под наем. Вирусът на Вихрогон няма да ги засегне. След шест месеца доставчиците ще ми изпратят писмо за напомняне. Когато издърпам файловете, те ще задействат остатъчната ми памет и може би ще си спомня всичко.

— Нещо друго?

— Не. Сайтът е последната ни надежда. Ако кентавърът открие и него, светът на феите ще изчезне завинаги от паметта ми.

Образът на Кореноплод започна да примигва.

— Добре. Връзката се разпада. Приспете ги и заличете паметта им. Запишете целия процес. Докато не видя записа, няма да повярвам, че Артемис е извън играта.

— Подполковник, може би трябва да разпитам и останалите.

— Не, капитане. Фоул сам каза, че интернет сайтът е последната им надежда. Закачете ги и пуснете програмата за заличаване.

Образът на Кореноплод се изгуби сред вълни статично електричество.

— Да, сър — Зеленика се обърна към техническия екип. — Чухте началника. Да започваме. След два-три часа слънцето ще изгрее. Искам дотогава да сме се прибрали под земята.

Техниците провериха как са поставени електродите, после извадиха три чифта приспивни очила.

— Аз ще се погрижа — каза Зеленика и пое очилата.

Тя прекара ластика през плитката на Джулиет.

— Знаеш ли? — каза. — Личната охрана е работа за студени хора. Ти си прекалено сърдечна.

Джулиет бавно кимна.

— Ще се опитам да не го забравя.

Феята внимателно намести очилата на лицето й.

— Ще те държа под око.

Джулиет се усмихна.

— Ще те виждам насън.

Зеленика натисна едно малко копче на очилата и съчетанието от хипнотичните светлини зад стъклата с приспивателното в уплътнителите приспа Джулиет за по-малко от пет секунди.